ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТ: ЛУДИТЕ
“Когато един луд не може да бъде разбран от другите луди, той просто си остава един неразбран луд.”
Буковски
Добирането до клиниката не изглеждаше толкова просто. Трябваше да внимават за караули, разбеснели се цивилни, а не на последно място и призрачни войни – мародери, които върлуваха из града. Губернаторът им беше дал картбланш да правят всичко по свое усмотрение, но да овладеят положението.
Иронията беше в това, че това бяха елохиански пленени войници, помилвани и вербувани за неговата кауза. След подобна съмнителна “амнистия” можеше да се очаква всичко. Мегаполисът приличаше на пепелище, а допреди няколко часа представляваше сравнително приятно място за живеене въпреки грандоманската си атмосфера и лицемерен морал, при които вирееха само определени хора. За този кратък отрязък от време те успяха да минат само няколко преки. Но все пак най-накрая бяха отново пред въпросното болнично заведение. Доста странно, но то стоеше почти непокътнато, с изключението ...