ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА: ГОРДЪН

Елмбаум също не беше във възторг. Очакваше войските му да проявят по-сериозен професионализъм и решителност, за да се справят с врага. Как можеше да се огъват като тръстика тези идиоти! Наближаваха нови избори и Елмбаум мечтаеше за своя шести мандат, който щеше да го превърне в най-дълго управлявалия губернатор в историята. Не можеше да ги разбере тези военни! Какво се церемоняха с някакви си цивилни обекти! Работата им беше да се бият и стрелят, а не да мислят! Мисленето беше негова работа!

Възнамеряваше да пробва един хитроумен вариант, който да му спечели допълнително време, макар и с цената на прекалено много жертви.

Той отряза върха на пурата си с едно от онези старовремски ножчета и дръпна дълбоко. “Каквото повикало – такова се обадило. За какво изобщо говорим? За някакви философии и скрупули.” Войната за този кевларит и интероново гориво му идваше в повече. Не че парите нямаха значение, но от собствен опит знаеше, че властта, абсолютната власт е далеч по-интересна и далеч по-силен опиат.

Според сигналите, подадени му от полицейските кордони, тълпата желаеше да се скрие в западната част на полиса, която беше добре укрепена и образуваше така наречения втори защитен пръстен, до който обикновените граждани на полиса никога нямаха достъп. Той беше отреден за висшия номенклатурен апарат на управленците. Гордън се намираше в третия пръстен, в подземията на силно укрепен небостъргач, на дълбочина повече от четиридесет метра.

“В крайна сметка общуването с гласоподавателите понякога може да бъде трудно.” – усмихна се той.

След пет минути започваше конференция по сигурността, на която той беше председател. Привидното спокойствие в полиса също беше негова идея, защото се нуждаеше от известно време да прехвърли някои от огромните си авоари в тайните тунелни разклонения под собствения си небостъргач. Илюзията, че армията е абсолютен гарант за сигурността също беше негова идея. От евентуалния армагедон можеха да загинат част от хората, несъгласни с начина му на управление. А това само би подсилило властта му.

“С един куршум – два заека” почеса се той и излезе от кабинета си под зоркото око на охраната. “Правилно изиграните карти ще ми дадат изключително политическо предимство, дори и без избори.”

Сър, полицейските кордони са разкъсани. Те идват към нас. – козирува един от военните, намиращ се под пряко негово подчинение.

С чудесно изиграно актьорско умение, Елмбаум изрази тревога. Дори загриженост. Редно беше да се каже, че неговата природа на политически хамелеон бе в състояние да изгради и поддържа многообразие от образи, които дори понякога спореха един с друг, влизаха в конфликт, но винаги се допълваха и никога не си пречеха в истинския смисъл на думата. Подобна, дълга политическа кариера в никакъв случай не беше въпрос на случайност. Той беше просто роден талант.

- Мобилизирайте, колкото трябва призрачни войни, но ги спрете. – спокойно нареди той.

- Но, сър, те не са от нашите. Искате да се бием с наемници? – опита се за възрази военният.

- Прави каквото ти се казва. Никой няма да ти държи сметка. Просто ги събери. Имаме доста пленени войници. Те знаят какво значи дисциплина.

Елмбаум беше тънък психолог и знаеше, че пред възможността да ги третират като дезертьори беше далеч по за предпочитане да ги третират като пленници и като наемници. Той беше дал възможност за бързо израстване в йерархията на всеки, който дакажеше лоялността си към него. Без оглед на миналото му. Щеше бързо да ги въздигне и още по-бързо да си забие в калта, откъдето ги беше измъкнал по-рано.

Между другото твърде много проблеми бяха създадени именно от обърканото съзнание на някои от тях. Те трябваше да осъзнаят, че държат съдбата си в свои ръце. Това беше методиката на Гордън и тя обикновено се оказваше печеливша.

- Да получат всякаква необходима екипировка – прогърмя гласът му, докато напускаше.

Гордън влезе през масивната махагонова врата в заседание. Заседание, което можеше да продължи дори до утре. Трябваше да не изпуска детайлите от очи. Както и нервите си!

Предстоеше му по-трудна битка за доверието на конгресмените от Интенданството – второто управително тяло след Военния съвет. Без тях той нямаше да може да предприеме директна атака там, където най-много желаеше. В сърцето на града. Планът му беше да сее хаос и да успее да се изнесе, преди да е станало прекалено късно.

Жалко, че нямаше как да пропусне събирането.

^^^

Елмбаум определено знаеше как да води политически воини, а също и преговори. Проблемът беше, че дори и един губернатор имаше нужда от така наречените “нишки на властта”, които да бъдат основа на неговото управление. Това въобще не му харесваше, но като добре обучен управленец, той добре съзнаваше неизбежността на този факт. И го приемаше. Не, всъщност, не го приемаше, но се беше научил да се преструва на щастлив! Какво толкова! Управлението можеше да има и някои “бодливи страни”. Явно неговата представа за “пълно щастие”, което той свързваше с “пълна власт” и с нищо друго, не беше възможна.

Около масата за преговори бяха все стари познайници и разбойници, които имаха силен интерес най-вече за интероновото гориво, което беше единственият ресурс, който реално имаше значение, при така създалото се военно положение. Дори и кевларитът до известна причина губеше стойността си в една война на нерви, каквато те смятаха да разиграят.

Джин Пейли стоеше зад единия й край, която представляваше комбинация от композитни елементи и холограмни декорации. Верният му адютант Изонгдар също беше в ъгъла на почтително разстояние. Самият той не беше много въодушевен и определено се чувстваше не на мястото си, макар да беше пръв съветник на такъв важен човек като губернатора. Но именно той щеше да бъде една от брънките в плана на Елмбаум за връзка с генерала. Все пак конфликтът на интереси беше очевиден, но само за присъстващите тук. Изонгдар не беше официален съветник, но пък беше адютант на пълен щаб.

Членовете на Интенданството бяха от другата страна на масата, а самият Елмбаум – на трета. Това беше и основната идея за триединство на властите – политическа, военна и административно-оперативна. Чрез ловки ходове, Елмбаум беше успял да запази своята кожа на политическата сцена и да си осигури послушни пионки. Малцина биха се досетили, че екопротестите бяха негово дело. Трудно беше да събере десетина студенти да викат за каузата му, но все пак ги намери. Всички останали, които имаха стабилна работа и умения, се бяха изнесли или живееха в по-непристъпните райони на полиса. Но той все пак се нуждаеше от някакви опоненти. И щом такива на практика нямаше, той щеше сам да си ги създаде и моделира. Дори щеше да ги обучи да спорят и да се бият с него. Или може би по-точно за него и неговите интереси. Щеше да им помогне да “вегетират” и да оцеляват едва ли не вечно в един съвършен цикъл. “Пазейки” тях, всъщност пазеше себе си. Нещата бяха доста свързани, колкото и смахнато и да изглеждаше. Той просто следваше своя собствен път. Не изпитваше презрение към Пейли или членовете на Интендаството, нито ги смяташе за по-долу от себе си, но беше твърде решен да направи всичко по силите си, но да не стане на тяхната. Просто така създалото се положение малко променяше плановете му.

“Нищо няма да ме отклони.” – мислено си каза той. – “Могат да си говорят каквото си поискат, и да опитват всякакви способи. Знам всичките им номера, и те знаят моите, но аз разчитам мислите им докрай, а те моите – не напълно.”

Предвид екстремните условия нямаше почти никакво предисловие или излишни емоционални словоизлияния. Това бяха делови мъже и те решаваха важни делови въпроси.

- Пръв започна Пейли. Смяташе, че се е подготвил добре и ще защитава каузата си докрай.

- Положението е сериозно. Частичното разкъсване на втория укрепен пръстен говори за факта, че след него идва и третия, а после сме ние.

- Няма място за паника, Джин – обърна се пряко към него председателят на Интендатството. – Твоите хора ще си свършат работата, както трябва. Убеден съм.

- Имате ли да възразите нещо, губернатор Елмбаум? Или пък да изкажете някакво предложение? – обърна се без заобиколки гласът към губернатора.

Елмбаум беше приел някак добродушно и спокойно изражение, а погледът му беше вперен сякаш в нищото. Така постоя около две-три секунди.

- Господа, - започна той съвсем делово. – Струва ми се, че никой тук не осъзнава, че това отдавна се превърна във война за съществуване, а не в такава на някакви идеали и прочие. Конфликтът отдавна не е за това интероново гориво. Нито пък е свързан с гуароните …

- Изяснете се, - почти изпелтечи Изонгдар изпънат типично по войнишки. Беше започнал да пребледнява, но все пак се опитваше да се владее. Достойноството на Джин Пейли му пречеше да говори директно, затова адютантът му беше удобната пионка за тази цел.

- Казвам само, че ако тези хора искат да стигнат до нас, нека стигнат. – продължи преспокойно губернатора. – Какво толкова?

Макар да бе видял много на бойното поле, Джин Пейли го изгледа някак особено.

- А защо само преди няколко часа ни наредихте точно обратното? – смутолеви той изпълнен с известно негодувание. – Целият полис сега е в кръв и нечистотии!

- Защото преди няколко часа положението беше различно. – крайно лаконичен беше Елмбаум.

- Извинявай, Гордън – обади се конгресмен Крис Зонретис – да нямаш някакво по-добро решение или супер план за евакуация?

Той беше достолепен мъж над четиридесет и пет години. И извън политиката не се беше занимавал с нищо друго.

- Не, имам нещо по-добро. – кимна многозначително Елмбаум.

- И каква е гениалната ти идея? – нетърпеливо попита Зонретис.

- Виждате ли преходът между втори и трети пръстен? – продължи Гордън, посочвайки едно от холограмните изображения, които се рееха във въздуха над заседателната маса. – Там Вашите бойци – обърна се той, но без да гледа директно към Пейли, който беше леко намръшен, преди всичко защото не схващане смисъла на цялата игра на губернатора – ще направят един контролиран микровзрив от заложени езониеви заготовки на бойните детонатори. Когато човешката вълна премине по това трасе, ще паднат в отворилия се кратер!

- Невъзможно – почти изкрещя Пейли – та вие искате да отворите кратер към подземния геотермален извор, чрез който добиваме енергия за тази част на полиса! Това е чиста лудост!

- Слушайте ме внимателно. – тихо каза Елмбаум. – Не съм на този пост пет мандата току-така. Това ни е единственият шанс да оцеелем!

- Колко време ще е необходимо на тази вълна да ни залее? – обади се отново Крис Зонретис.

- Не повече от три часа. Максимум четири … - додаде Изонгдар, който беше отлично осведомен от своето разузнаване.

- Ако призрачните войни устискат дотогава. – с лека доза ирония додаде Гордън. – Не може да разчитаме само на тях.

- А ракетните установки с протонни ракети? – обади се адмирал Пейли. – Все пак и те са някакъв вариант.

- Не, тази човешка маса трябва да бъде погребана веднъж и завинаги – разтегли ехидно усмивката си Пейли. – Иначе на всички нас ще ни хвръкнат главите от неконтролирания периметър на експлозиите. Платформите имат кодове, които не могат да бъдат активирани без да причинят микроядрен взрив. Тогава няма къде да бягаме!

- Изпращам веднага екипа бомбаджии в подземията. – козирува Изонгдар.

- Спидерите също трябва да са в готовност за оттегляне и напускане на Имградон. – добави Емлбаум. – Заредете ги с всички неща от първа необходимост, включително повече капсули със сгъстен въздух.

- Къде отиваме? – обадиха се присъстващите.

- Това е строго секретно до последния момент! Изпълнене нарежданията! – отсече Елмбаум, излизайки от залата.

^^^

- Губернатор Елмбаум – прошепна адютантът на Джин Пейли, – изпълних нарежданията Ви. Скоро от този град-държава няма да има и помен.

- Все още ми дължиш някои неща, Изонгдар – леко свъсено отговори Елмбаум. – Не забравяй, че си зависим от мен до степен, от която няма мърдане.

- Знам, но Джин Пейли е може би единственият човек, без който не мога да предприема никаква стъпка занапред. Това e, което истински ме притеснява. Ще бъде трудно да го залъжа. Той вече ме подозира – опита се да шикалкави адютантът.

- Адмиралът много скоро няма да влиза в плановете ни – спокойно отвърна Елмбаум. – Моята работа е да го извадя от строя. Където отиваме, гласът му вече няма да се чува.

- Аз ще продължавам да играя ролята си добре. Между другото, идеята Ви да отидем точно на това място е почти гениална – продължи адютантът.

- Не ме ласкай, моля те. Просто върша това, което отдавна трябваше да бъде свършено. А сега ме остави сам. Впрочем има още едно нещо. Имам силното подозрение, че някъде пропускаме нещо. Постарай се да разбереш какво. Колкото се може по-скоро. Другите нека мислят, че се бавим с последните приготовления. Само ние двамата ще знаем истината.

- Междувременно да изпратя ли заповед да закрият Трудова колония 206? – някак предпазливо попита той.

- Естествено, само че не веднага. Крис Зонтретис ще бъде важна част от плана ни. Трябва да пипаме внимателно. Джин Пейли вече е доста уязвим без доста от хората си, които и без това пратихме за зелен хайвер. Тази война като цяло е пълен фарс. Но личното ни оцеляване – не. Пропуснахме обаче студентските движения. Свържи се с граничните постове и им кажи да стрелят на месо по всичко, което мърда и се готви да напусне града, дори и да е с униформа. Ще ги оставим като прасета на заколение.

Изонгдар кимаше мълчаливо. Моралът беше доста разтегливо понятие. Но той беше умен мъж.

- И последно – добави губернатора – прибери пленените арханайци. Уловете ги със зеретиеви мрежи или с каквото намерите, но ги вземете.

Богатствата на Губернатора щяха да бъдат прилежно натоварени на специална космическа платформа-носач, която щеше да отпътува отделно от совалките. Звучеше смахнато, че подобно огромно богаство щеше да лети без жив надзор, а единствената му охрана щяха да са лиориеви гидове-алгоритми, които щяха да активират охранителната система на платформата. Но губернаторът разчиташе на огромния хаос наоколо. И все пак Изонгдар можеше да предаде и него, както беше постъпил с предишния си работодател.

- Ето защо политиката е мръсна работа! – някак неопределено прошепна той.

Специални нанороботи товареха различните ценности в отделения на фюзелажа на транспортната платформа. Там можеха да се видят какви ли не скъпоценности като пера от арханайци, редки елюрианови кожи, откраднати от гуаронски вождове и дори крале, огромно количество галактически кредити, а не на последно място и достатъчно зегандариански кристали. Имаше и някои странни неща, които не можеха да се нарекат скъпоценности, но бяха поставени в абсолютна тайна и запечатани отделно. Никой освен Гордон не знаеше какво точно представляваха те.

- Трябва да побързаме – говореха помежду си роботите, - губернаторът мрази всяко забавяне.

За да бъдем точни, те не притежаваха емоции, но въпреки това само се поклащаха като потресени от ужас да не нарушат неговата заповед. Лиориевите гидове-алгоритми имаха и важна друга функция. Моментално късо съединение щеше да бъде наказанието за всеки от тях, ако алгоритъмът не бъдеше изпълнен точно до най-малки детайли. Създаването на изкуствен интелект, имитиращ чувства, беше отдавна измислен. Но истинските човешки емоции не можеха да бъдат копирани напълно. Просто беше немислимо.

Крис Зонретис също се подготвяше за това пътешествие в неизвестността. Като потомствен конгресмен, той знаеше, че където и да отидат, каквото вземеше сега, щеше да представлява цялото му имущество в бъдеще. Никакви постове и титли нямаше да важат в новия им дом.

Той бе висок и твърде изтънчен. Може би най-изтънченият неаристократ, пребиваващ на територията на полиса. Той не беше толкова богат като губернатора, но богатствата му бяха наследствени, а не крадени. Поне от негова гледна точка това беше съществена разлика.

От тримата единствено Джин Пейли се беше умислил достатъчно много, но се стараеше да се държи на положение. Той не си правеше илюзията, че се опитваха да го изолират, но с психиката на бивш военен се надяваше да се справи по един или друг начин. Всичко щеше някак си да се нареди. Той нямаше право да се отпуска. Не можеше да държи Изонгдар на каишка като куче. Той беше висш военно-административен помощник, който придобиваше все по-голямо значение с промяната на ситуацията. Но едно нещо изгаряше мозъка му, а именно къде отиваха. Със сигурност не беше в трудова Колония 206, нито в някоя забутана част на тази планета, тъй като скоро щяха да я напуснат, но какви бяха възможните варианти тогава. Единият от тях проблесна през съзнанието му. Може би губернаторът играеше тройна игра. От една страна беше създал конфликта, макар и не съвсем умишлено, тъй като имаше и други странични фактори. От друга страна, някъде там се бяха появили недотам явни знаци за намеренията му. Ами ако просто искаше нещо друго. Може би богатството му не беше единственото нещо, от което се интересуваше?