ГЛАВА ОСМА: ТРУДОВА КОЛОНИЯ 206

 

Местонахождение: неизвестно

Време: неизвестно

Трудова колония 206

 

- Хей, ставай мързеливецо – провикна се надзирател Виар. – Стига си се моткал. Трябва да чупиш кристали, затова Алиансът пощади жалкия ти живот!

Интелигентният мъж с вид на технически специалист поразтърка скованите си от студ ръце и се опита да продължи работата си, но в този миг електрошокивият камшик на пазача се уви около врата му, причинявайки му неистова болка.

- Бързаш ли за някъде, господинчо? – каза пазачът и започна грубо да го налага с камшика.

- Хей, достатъчно, Виар, този ще умре, а това само ще ни вкара в излишни разходи за погребална капсула – леко присмехулно отбеляза Лиходрон, едър и здрав надзирател.

- Май си прав – почеса се по главата първият надзирател, след което изрева – Връщай се обратно на работа, докато не съм размислил!

Човекът се завлачи с мъка до кариерата, където с пот на челото затворниците разбихаха невероятно твърдите зегандариански кристали, който бяха нужни практически във всяка електроника, но особенно ценни за авиационните генератори.

Групата му се състоеше от трима души. Докато единият къртеше кристалните жили, друг придържаше основният кристал, а други двама товареха и пренасяха количката до близкият електронен контейнер. Къртовски труд, би казал някой, но още по-важното в случая бе, че тук бяха настанени не някакви криминални затворници или рецидивисти, а цветът на планетата Зегандария – видни политически, научни и пр. дейци, които бяха неудобни на централната власт на Алианса. Или по-точно беше далеч по-удобно да бъдат забравени от хората, тъй като бяха станали пречка за нечии интереси.

- Онова животно Виар, само да ми падне в ръцете някой ден и ще го убия – изрече нисък и набит мъж, който се наричаше Хернс.

- Недей така, Джонатан, те просто не знаят какво вършат – промърмори Философа.

- Ти, Философе, по-добре си гледай философските трактати на как беше…Сократ – обади се Инженера.

- Сократ не е оставил на човечеството нито едно съчинение – опита се да възрази Философа, но срещна неодобрителният поглед на Хернс.

- Писна ми от тази тъпа каторга – тежко въздъхна Инженера.

- Знаеш добре, че само дявол, може да ни измъкне от тука. – предпазливо и някак тайнствено промърмори Хернс.

- Ще ми се този дявол да се появи отнякъде – сбърчи чело Инженера.

- Стига сте роптали – намеси се Мъдреца – за всяко нещо си има време и място.

- Да, ама ние май въобще не сме ни на едното, ни на другото – боязливо се опита да възрази Философа, но срещайки студеният му поглед млъкна окончателно.

Вече копаеха рудата четири часа, а до края на работния ден оставаха повече от десет часа. Трябваше да обработят и натоварят в електронните силози тонове руда. Нормативът беше неопределен или по-точно, трябваше да изработят толкова, колкото могат, а ако някой не успееше да издържи, тогава следваше най-лошото.

- Ей, мързеливци, ако така я карате, няма да прокопсате още дълго тук – провикна се някъде отдалеч Виар – По-живо. Дий!

Чули предупредителните сигнали и назряващата опасност и четиримата млъкнаха и заработиха още по-усилено. Бяха свикнали да работят с такова темпо, тъй като не бяха тук от вчера и порядките в колонията им бяха много добре известни. Всяко неподчинение се наказваше по особено неприятен начин, който като цяло зависеше от това в какво настроение беше главният надзирател.

Не един и двама нещастници бяха издъхнали под електрошоковият му бич, тъй като понякога той обичаше да усилва волтажа максимално, наблюдавайки как жертвата се гърчи в агония, все едно душена от огромна змия. Друг път въображението му, което нямаше граници, караше Акустро (такова бе името на главния надзирател) да привързва жертвите си към самите кристали и да ги нагорещява до червено с плазмена горелка, докато нещастникът се опечеше и не се превърнеше във въглен.

Самият главен надзирател си падаше малко суетен, той винаги държеше да е добре облечен, прилично сресан, колкото и безсмислено да бе това в тази пустош. И освен изтезанията над пленниците и външният си вид не се интересуваше от нищо останало. Той много добре знаеше, че макар формално Конституцията на Алианса да поставяше трудовата колония под своята юрисдикция, реалната власт в лагера принадлежеше само и единственно на него и нямаше кой да му търси сметка на това забутано място.

Всъщност целият дизайн на колонията наподобяваше нещо като Дантевият Ад, въпреки че ръката, която го бе сътворила едва ли подозираше за съществуването на такъв писател. Кариерите за кристали се простираха на площ, по-голяма от 10000 сцинтера, което ги правеше равни на почти една четвърт от територията на планетата Зегандария. На разстояние от три-четири зегандариански мили се намираха помещенията на надзирателите, разположени в огромни бобовидни шушулки – ксентар, подобни на тези, в които живееха на родната си планета. Макар, че охраняваха престъпници, както бяха наричани от Алианса, затворените тук интелектуалци, надзирателите живееха доста добре. Помещенията за затворници бяха разположени в най-обикновени каверни в земята, в който предприемчивите надзиратели бяха поставили само по едно гравитационно легло, а за претотвратяване на бягства - по една хидронна врата. Тъй като нивото на кислород на планетата бе ниско, дори и на затворниците се полагаше по един скафандър, но това не бе породено от чувство за съжаление или грижи за живота им, а от проста пресметливост, все пак умрелите трябваше да се изтрелят в космоса с космическа капсула, а това представляваше известен разход, от друга страна не можеха да оставят гниещият труп, тъй като той можеше да причини зараза и епидемия да обхване цялата колония.

Самата колония се намираше доста далеч от Зегандария. Дори космически кораб, пътуващ с надсветлинна скорост би пристигнал от Зегандария дотук за повече от две зегандариански години, затова само кораби, които можеха да изкривяват пространството на Вселената, можеха да се доберат до този пъкъл. А такива бяха само шепа кораби от Военния флот на Алианса, а също и затворническите кораби КЛАС Б, които бяха предназначени само и единствено за това.

 

^^^

Нощите в Трудова колония 206 са студени, много студени. И много самотни. Някой новопристигнал затворник направо би си помислил, че е в средата на нищото и самата мисъл би го накарала да полудее. Постепенно някои свикваха и запазваха разсъдъка си, но само за да станат впоследствие жертва на собствените си кошмари. А те обикновено ги навестяваха нощем, защото никой не знаеше дали днешният ден нямаше да му е последен.

Излишно беше да се казва, че нощта, ако не по-лека, даваше на човек възможност да остане насаме със себе си поне за няколко минути, преди да склопи очи за краткия сън, който му се полагаше на това прокълнато място.

Наближаваше краят на дневната смяна (въпреки че мракът отдавна бе паднал) и нашите познайници вътрешно в себе си се надяваха да издържат до края й.

- Вие, момчета, май ще излезете корави копелета – провикна се отнякъде Виар и въпреки мрака лицето му се разтегли в някак плашеща усмивка. – Днес успяхте да изкопаете близо 10 тератона кристали. Той направи кратка пауза, сякаш се замисли. Но затворниците знаеха, че това не вещае нищо добро.

- Истинско постижение нали…Хайде марш по килиите. А аз отивам да докладвам на главния надзирател за Вас. – той се закикоти на собствените си странни брътвежи и се отдалечи в мрака.

Нисшите надзиратели подкараха групата по тъмните пътеки, който водеха до килиите. Предстоеше им да изминат няколко мили след 14 часа скотски труд. И ако това не беше върховна подигравка с човешкото съществувание?

Хернс, Философа, Инженера и Мъдреца бяха във втора колона, като пред тях имаше само още няколко затворници. Всички бяха безкрайно унили и не смееха да вдигнат глави. Пък и какво толкова щяха да видят? Все същия мрак и пустош, който отдавна се беше наслоил дълбоко в душите им. Бяха ги разделили от най-близките им хора, просто защото не бяха удобни за някого. Колоната се тътреше мъчително, а надзирателите подвикваха отвреме-навреме по някоя ругатня, колкото да запазят темпото. Жалка гледка!

Всеки път затворниците изминаваха този маршрут, но мислите им бяха различни. Те се въртяха около любимите за тях хора, техните семейства, върху науката или изкуството. По-скоро обаче това бяха проблясъци. Смътни видения, които с времето избледняваха и се размиваха в съзнанието им като прозрачна мъгла. Подобна на онази, която се стелеше рано сутрин над повърхността на планетата, на която беше разположена колонията.

Колкото и да бе смазан от нечовешкия физически труд обаче, Джонатан Хернс имаше време да хвърли поне по един поглед крадешком по време на всеки преход, защото на затворниците им бе забранено да гледат нагоре и настрани и надзирателите неведнъж го бяха доказвали с откосите на плазмените си автомати. Това разбира се беше преди, докато към колонията продължаваха да пристигат свежи попълнения. Нещо, което напоследък се случваше все по-рядко.

Погледът на Хернс се зарея небрежно за не повече от секунда-две и той бързо наведе глава. Това, което видя, въобще не му хареса. В последно време той беше забелязал, че затворниците стават все по-безразлични към всичко наоколо, че губят живец, а това добавяше допълнително горчивина към и без това изтерзаното му съзнание.

Изведнъж някой го бутна по ръката. Беше едва доловимо докосване. Хернс разбра, че това беше Инженера. Така наричаха Лиройт Енкоул, който беше тук заради баналната причина, че беше пожелал да направи свободната енергия достояние за хората. Това разбира се не се хареса на нито една компания от енергийния сектор от родната му Елохия. Военният трибунал на Имградон го беше помилвал от смъртна присъда в последния момент по две причини. Първо, за да го накаже и пречупи психически чрез изпращане на заточение на това пустинно място и второ със ясното съзнание, че въпреки дисидентските си възгледи, той рано или късно би могъл да се окаже полезен за изхода на войната, а може би дори и след това.

- Хайде, Джонатан, време е – произнесе той с глас, който би могъл да бъде доловен може би само от острия слух на ловджийска хрътка. – Момчетата са готови. Само дай знак.

- Не ми изглежда така. А й чу какво каза Виар. Нека отложим бягството за утре вечер – съвсем спокойно, но твърдо изрече Джонатан. – Поемаме огромен риск, ако действаме сега и всичко може да отиде по дяволите.

- Ти си знаеш – съгласи се съвсем неохотно, но все пак с респект Лиройт – но ако и утре не действаме, ще се нахвърля върху надзирателите, пък ако ще да ме разкъсат на парчета.

- Само не прави глупости в последният момент – тихо го сряза Хернс. – Не ми трябва още един мъртъв приятел да ми тежи на съвестта.

Тези думи сякаш отрезвиха Инженера и той млъкна.

Колоната отново се завлачи безмълвно в нищото.

 

^^^

Главният надзирател беше свалил скафандъра си и отпиваше с охота от вкусното енсарианско вино, наслаждавайки се на любимата си музика “Танцът на смъртта”, писана преди повече от триста години от някой си Астеорн. Макар да бе чистокръвен елохианец, тайно изпитваше истинско благоговение към вкуса на тази божествена амброзия, която притъпяваше уморените му сетива и правеше нощите по-леки или по-точно по-безпаметни. Жалко, че му оставаха твърде малко запаси от тази скъпоценна напитка. Защото това, което искаше Акустро, беше да не помни. Какъв смисъл, щом всеки следващ ден минаваше точно като предишния? Единственото, което му оставаше бе да се наслаждава над властта, която имаше над клетите пленници и нечовешките изтезания, на който ги подлагаше ежедневно. Дори самата мисъл за това го накара за момент да спре да пие и да се наслади на радостната възбуда, която го обзе.

Тъкмо в този момент в помещението влезе старши надзирател Виар и леко смутено застана в ъгъла, като човек който се чувства не на място в подобна обстановка и най-важно като човек, изпитващ напрежение пред висщестоящ, разполагащ на практика със съдбите на хората в цялата колония.

Акустро дори не го и забеляза. Беше потънал в мисли какви нови изтезания да приложи. За да опознаем по-дълбоко характера на главния надзирател, бе необходимо да се спомене, че той рядко повтаряше едно и също мъчение два пъти. В интерес на истината това го отегчаваше до смърт и някак си му отнемаше извратеното удоволствие, от друга страна крайно непредвидимия му характер и твърде променливите му настроения караха затворниците да тръпнат пред новата неизвестност, на която щеше да ги подложи.

- Позволете да доложа, сър – с известно запъване произнесе Виар.

Акустро се помръдна съвсем леко, оставайки полуобърнат към старшия надзирател стоящ все още в ъгъла на помещението, в което цареше полумрак.

- Какво има, Виар, за каква глупост ме безпокоиш пък този път, а? – гласът му бе смесица от досада, аристократична превзетост и хладно безразличие на боа, готова всеки момент да погълне плячката си цяла.

- Простете, че ви прекъсвам, сър, но… – Виар започна да се оплита, въпреки че беше преповторил в ума си какво горе-долу щеше да рапортува.

В интерес на истината и той, подобно на всички, изпитваше истински ужас от Акустро и дори понякога се питаше дори дали той беше човек като всички останали или чуводище, излязло директно от Ада. Впрочем лицето на Акустро бе необикновено красиво и бледо, подобно на това на вампир.

- Е? – произнесе вече с явна досада Акустро – Да не би работниците да не могат да изпълняват дневната норма? Ако е така, за какъв дявол нарушаваш уединението ми? Не можеш ли да се справиш сам с проблема?

- Не, сър – започна вече по-уверено Виар, който бе започнал да се поокопитва, - дори я преизпълниха леко с половин тератон.

- Я виж ти! – възкликна Акустро и лицето му се озари с нещо подобно на усмивка от изненада, но тя бе по-скоро плащеша. Или поне така я възприе старшия надзирател.

- Напълно вярно, сър – изрече, колкото да поддържа разговора Виар.

- Мислех, че нормата от девет тератона на ден е неизпълнима, но явно не е така. – Акустро направи кратка пауза. – И сега изглежда няма да има за какво да ги накажем, а?

Виар усещаше, че започва да се поти, но някак си събра кураж да продължи.

- Не е съвсем така, сър, подозирам, че затворниците готвят някакъв заговор и се канят да избягат.

- Не може да бъде – закиска се Акустро, оголвайки равните си бели зъби. – И къде, ако мога да попитам?

- И аз това се чудя, сър. Та ние сме насред нищото. Дори кораби КЛАС Б ни достигат трудно и идват при нас толкова рядко, само за да стоварят нови затворници.

Изведнъж Акустро стана сериозен.

- И кой е водачът на този така наречен бунт?

- Все още не знам, сър, затворниците пазят всичко скрито, но имам някои подозрения.

- Аз не работя с подозрения, Виар, искам да знам с точност. Да, най-лесното е да избием всички до един, да затрием цялата проклета колония, но тогава кой, дявол да го вземе, ще ни слугува? Ще вземат да ни пратят на Източния фронт на Зегандария. А така поне имаме оправдание да стоим тук и да вегетираме, но да останем живи. Пък и добре знаеш, че при едно масово изтребление опасността от чума също съществува.

Мислено старшият надзирател се съгласи с тези разсъждения и кимна одобрително. Все пак разрушителният гняв на Акустро този път не се бе стоварил върху него, но кой можеше да бъде сигурен в това?

- Виж какво, Виар – поде Акустро след известно мълчание, - ти проучи тази работа. Искам резултат до утре сутрин, ако ли не…Знаеш, че все още разполагаме с някоя и друга резервна капсула.

Лицето му вече беше станало напълно безизразно и непроницаемо.

- Както наредите, сър! – отдаде чест Виар и излезе.

Зад ушите му продължаваше да се носи все същата мелодия. Мелодия, напомняща смърт.

 

^^^

След не особено приятния разговор с главния надзирател, Виар се прибра в покоите си. Много добре знаеше, че от него се очаква да разреши проблема бързо, иначе неговата глава щеше да е на дръвника. Макар да бе простоват и груб, той с ужас осъзна иронията на тази внезапно пробягала през съзнанието му мисъл. Сравнението бе доста уместно, независимо от факта, че хората отдавна вече не използваха този примитивен метод като средство за екзекуция. Като малък той не беше чел почти нищо и въпреки съвсем елементарната грамотност, която притежаваше, в замъгленото му от мисли съзнание, се появиха някакви илюстрации от Великата Френска революция, където гилотинираха престъпник, на когото главата падаше в празна кошница, а наоколо тълпата ликуваше!

Честно казано, по-отвратителна и унизителна гледка от тази той не можеше да си представи. Вярно беше, че изтезанията и екзекуциите, прилагани от Акустро минаваха границите дори и на най-садистичните умове, но Виар притежаваше известно собствено разбиране за достойнство, което чувстваше, че ще бъде накърнено от такъв безславен край.

Надзирателят вдигна поглед и се втренчи в дигиталното огледало. Всъщност той се намираше в банята на своя малък апартамент. Площта й не надвишаваше два квадратни метра по земните стандарти. В напредналото бъдеще с такива дигитални огледала разполагаха дори и обикновените хора. При тях специален скенер отчиташе неравностите по човешкото лице. Всяка издутина беше 1-ница, а всяка равна повърхност – 0. После самото отражение се построяваше въз основа на зрелищен спираловиден ефект. Единствено Акустро и Виар разпогалаха с подобен лукс в цялата колония. Никой друг. И това се знаеше от всички. Но този път вместо да се наслади на красивото формиране на отражението, зрението му бе замъглено и той успя да види ясно умореното лице на мъж на около четиридесет и този мъж беше блед като призрак.

Капки пот започнаха да се стичат по лицето на помощник-главния надзирател. За момент той си представи, тайното злорадство на доста от подчинените му, задето си е получил заслуженото, тъй като не можеше да се каже, че бе най-добрият надзирател в историята на колонията. Инстинктивно усети, че мозъкът му изключва и сякаш започва да превърта като развалена грамофонна плоча.

“Твърде лесно ще бъде да му подхвърля едно име, без значение. Но ако не му дам някакво приемливо обяснение, той ще каже, че си гледам работата през пръсти. Ще побеснее, ако разбере, че не може да контролира ситуацията”.

Докато говореше на себе си, скрит от всички, Виар все по-добре започна да осъзнава сложността на собственото си положение. Някои от останалите подозираха тайните му амбиции да измести Акустро от поста и да поеме цялата власт в колонията, но това щеше да бъде твърде опасно при създалата се ситуация. Първо от главния надзирател се страхуваха всички, включително и той самия, и второ дори и на това прокълнато от бога място предателите или по-точно явните предатели не бяха на особена почит.

Имаше и още една важна подробност, която правеше пропастта между двамата дори още по-дълбока и увеличаваше ненавистта на Виар към върховния суверен на този пъкъл – а това беше разликата в класите. Родителите му се бяха занимавали с космическо земеделие на Зегандария и честно казано, като младеж, Виар си мечтаеше да стане най-способният фермер на цялата планета и дори да реши проблемите с изхранването на човешката й популация. Баща му беше строг човек, опитващ се да го възпита в добродетели като скромност и търпелив, къртовски труд. Но скоро идеалите на младостта бяха разрушени, тъй като бе свикан таен военен набор, в чийто състав се числеше и той. С мъка се издигна до чин капитан. Беше участвал в много битки. А Акустро се беше пръкнал сякаш отникъде и бе заел по-висок пост от неговия, защото бе значително по-близък с Върховното командване на Зегандария – общ орган, който в недалечното минало бе обединявал военните съвети на Убундер и Елохия. И най-вече защото беше с чин полковник. Как обаче се бе сдобил с него дори и най-големите любители на спекулациите можеха само да гадаят. Но Виар усещаше по аристократичните обноски на своя началник, че двамата въобще не са от една порода, както се изразяваха по неговия край.

“Колко мръсен е животът всъщност!”-мислено възнегодува той. Дори и надзирателите в колонията биха се изсмели с глас на подобна мисъл, имайки предвид кой е източникът й.

“Заговорът трябва да бъде разплетен или поне така трябва да си мисли Акустро.”-продължи той потока на мислите си.

Изведнъж Виар се плесна. Как не се бе сетил по-рано? Влезе в херметическата камера за изравняване на налягането, където нахлузи скафандъра си.

Хидронната врата се затвори зад него.

Беше напуснал покоите си.

 

^^^

Процедурата по затваряне на затворник в килията бе повече от рутинна, но пазачите винаги бяха нащрек, защото все пак съществуваше известна опасност от бягства. Още повече, че каверните, които служеха за килии, бяха близо петстотин. За тази цел те слагаха на всеки затворник специални магнитни гривни, който го приковаваха към гравитационното легло и после затваряха масивната хидронна врата.

Сноп светлина.

Щрак. Огромната хидронна врата се затвори.

Пълен мрак обгърна килията.

“Точно това ми трябва” – помисли си Джонатан Хернс, лежейки прикован върху гравитационното легло.

Напоследък пазачите бяха станали особено зорки и дори някак напрегнато агресивни.

“Сега вече наистина е време за действие” – мисълта пробяга през съзнанието му като мълния.

Всъщност за някой предубеден страничен наблюдател, отказът да използва възможността да избяга по време на конвоиране на затворниците от кариерите за кристали до килиите може би би изглеждал направо глупав, но Джонатан добре знаеше какво прави. Дори и да успееха да обезвредят тежко въоръжените пазачи на конвоя, който наброяваха всичко на всичко пет взвода, това нямаше да им помогне. Първо планетата бе пустинна и без презареждане на скафандрите със свежи капсули със сгъстен въздух, непременно щяха да се задушат. Второ щяха да умрат от глад и жажда, защото извън специалната ферма за космическо земеделие, където се отглеждаха четири-пет земеделски култури, които с жалкото подобие на хляб, което им даваха, съставляваше цялото им меню изобщо, нямаше никаква друга храна. И не на последно място по какъв начин можеха да напуснат планетата?

Това беше най-трудният въпрос и младият компютърен специалист си го бе задавал неведнъж през последните три години, докато кроеше планове как да се измъкне оттук. Оттогава насетне ентусиазмът му не го бе напускал дори за миг и той тайно изчакваше удобен момент да го приведе в действие.

Впоследствие през четирите години, прекарани в колонията, той се запозна последователно с Инженера, Философа, който носеше звучното име Пиндор и бе малко по-възрастен от останалите, и не на последно място с Мъдреца. Но той си беше малко чалнат, така че името му напълно му отиваше.

Планът на Джонатан беше повече от прост, поне на теория. Като компютърен специалист от световен ранг, той притежаваше умението да открива дупки в системата.

Така например, макар и рядко, кораби КЛАС Б пристигаха на планетата, за да я зареждат със свежи попълнения, но при тези курсове те доставяха и доста полезни за колонията неща, като например астеронни резци, с който се режеха кристалите и който бяха приблизително десет пъти по-твърди от обикновен диамант. Джонатан бе откраднал един такъв и колкото и шантаво да изглеждаше на пръв поглед възнамеряваше да го използва, за да среже дупка в стъклената полусфера от глосиандър, която покриваше каверната, осигурявайки все пак съвсем минимална светлина в килията на затворника. С помощта на Инженера, който беше всъщност специалист по приложна физика, той успя да превърне гравитационното легло в нещо като своеобразен трамплин, използвайки антигравитационно поле, създадено от малък генератор, изобретен от Лиройт. Веднъж изпълзял на повърхността, той щеше да използва прикритието на нощта и познавайки добре маршрута на патрулите да пробие дупки в полусферите от глосиандър и на други затворници.

Някой би се запитал дали този план не куца твърде много, но истината беше, че на Джонатан не му беше хрумнало нищо по-добро от това. Хидронните врати имаха солидна охрана, която изобщо не бе за подценяване. Пред всяка от килиите стоеше поне по един надзирател, въоръжен с плазмен автомат и циклотронен синтезатор за връзка с останалите. Допълнително на всеки два часа патрул от десет пазачи правеше обход на повърхността, правейки проверка за нередностти.

Едва минаваше десет през нощта. Джонатан знаеше, че до следващия обход на патрула разполагаше с по-малко от два часа, през които трябваше да действа.

Той задвижи ръката си и измъкна резеца, който беше скрит там веднага след тазвечерната проверка на патрула на килията му. С голямо усърдие, успя да го хване наобратно и започна да го движи доста умело, триейки магнитните гривни от зегандариански кевларит с усърдие и ожесточеност, но достатъчно предпазливо, така че стърженето да не бъде доловено от стражите.

Но колкото и голяма да бе твърдостта на инструмента, който използваше, му се струваше, че кевларитът поддава особено бавно и се запита дали въпросните два часа биха му били достатъчни. След известно време, което по негово мнение надвишаваше десет минути, едната му ръка беше освободена от оковите. Сега той имаше далеч по-голяма свобода да работи, но спря за миг и се ослуша за евентуално раздвижване. Не се чуваше абсолютно никакъв звук освен собственото му учестено дишане и блъскането на кръвта в ушите.

Той удвои старанието си.

Втората верига падна, после третата и накрая Джонатан се надигна от гравитационното легло. Провери внимателно дали не беше нанесъл някое фатално поражение на скафандъра си.

Дори най-миниатюрният пробив би означавал само едно - сигурна и почти мигновена, но най-важното – извънредно мъчителна смърт. Ниската гравитация на планетата караше човешкото тяло да се пръсне, да експлодира като балон. На практика дори при наличие на респиратор, без скафандър човек не можеше да преживее повече от няколко минути в тази крайно негостоприемна околна среда.

За щастие електронния клапан за подаване на кислород беше в пълна изправност и никъде не се забелязваше дори и най-миниатюрна дупчица.

Той въздъхна облекчено.

Сега предстоеше нещо далеч по-трудно и рисково – да успее да стигне до сферата от глосиандър и да я среже. Тук вече нещата можеха наистина да се объркат.

Джонатан знаеше много добре, че макар геният на Лиройт да бе безспорен, антигравитационните сили, предизвикани от генератора, нямаше да траят дълго и ако глосиандърът не поддадеше, давайки му шанс да се изкатери до повърхността, той щеше да падне обратно и да се размаже като муха. Кой би искал подобен унизителен край?

Всички тези разсъждения минаха през съзнанието му за по-малко от секунда. Трябваше да бърза, защото ако пропуснеше шанса си, рано сутринта пазачите неминуемо шяха да видят срязаните магнитни гривни, а оттам насетне пътят към екзекуцията бе твърде къс.

Разгледа устройството. Генераторът представляваше малка металическа сфера с няколко отвора. Въпреки чудатия си вид обаче, е нужно да признаем, че Джонатан й възлагаше прекалено големи надежди. В крайна сметка тя бе единствения му път за спасение, а може би дори - за свободата.

Постави я внимателно върху леглото, което доскоро беше негов затвор и седна отгоре й. След това я поглади с ръка. Нямаше никакъв ефект. Сферата стоеше неподвижно. Джонатан започна да проклина лошия късмет, който започваше да се проявява в най-сюблимния момент. Тогава изведнъж си спомни, че е необходимо отворите на сферата точно да съвпадат с местата на леглото, където се закрепяха магнитните гривни. Леко преместване на металната топка оправи тази малка спънка. Джонатан поглади сензорния четец върху нея, настроен да отчита само неговите отпечатъци. Повтори, потрети…

Изведнъж се чуха стъпки, той се притаи зад вратата, снишавайки се в готовност за атака, стискайки здраво в ръка малката метална топка, която сега беше единственото му оръжие.

Пълна тишина.

Човек можеше да полудее дори само от нея.

Изведнъж електронната хидронна врата на килията леко изкърца и се отвори.

Джонатан чу гласовете на пазачите.

- Къде по дяволите отиде този кучи син? – произнесе един познат глас.

- Хайде да проверим килията – предложи другият. – Може би се крие някъде наоколо.

Двата силуета предпазливо минаха през вратата, прикривайки се един друг. Бяха облечени с подсилени бронежилетки от кевлар, облепени с плочи от зегандариански кевларит, и здраво стискаха в ръце плазмените си оръжия. Джонатан реши да рискува. Секунди оставаха да го разкрият и разстрелят без съд и присъда. Той изчака за момент, задържайки дъха си.

Стражите се движеха прекалено предпазливо, тъй като освен почти пълният мрак в килията, площта й предполагаше достатъчно ъгълчета, в които беглецът можеше да се укрива. В крайна сметка те се намираха в пещера, за чието облагородяване не се бяха погрижили кой знае колко.

Единият от тях спря за миг и завъртя глава на всички посоки, оглеждайки с визьора си за нощно виждане периметъра.

- Ей, Лиходрон, мисля, че трябва да се обадим за подкрепление – Ами ако кучето ни изиграе?

- Спокойно – тихо процеди онзи - отвън го чакат близо тридесет души. Немислимо е да се изплъзне.

Скрит в мрака зад една скала, Джонатан слушаше с огромно напрежение. След като огледаха най-старателно всички ъгълчета на килията, те се приближиха до гравитационното легло, което сега останало празно, някак напомняше на останките на потънал кораб, внушавайки цялата безмисленост на това прокълнато място.

- Срязал е гривните мръсникът – възкликна първият глас. – Интересно с какво?

- Само астеронните резци са способни на това – процеди отново онзи тих, равномерен глас, който Джонатан намери за леко дразнещ.

Тъй като скафандрите им имаха леко осветление, излъчващо се главно от сензорните бутони за управление и дисплея с индикаторите на костюма, той успя да види лицето на другият мъж, който досега беше останал тъй да се каже анонимен. Името му беше Кендор. Този мъж имаше на дясната буза резка, подобна на светкавица, тъй като навремето беше участвал в потушаването на един затворнически бунт, още преди Акустро да стане главен надзирател.

- Лиходрон – обади се изведнъж Кендор, - струва ми се, че пропуснахме онзи ъгъл. Дай да го поогледаме.

Внезапно двамата се запътиха към мястото, където се криеше Джонатан. Колкото и да се беше готвил за непредвидени ситуации обаче, паниката го обзе. Усети как цялото му тяло се вдървява и сякаш бе неспособен да мръдне наникъде. Чувството беше все едно мравки лазеха по мозъчната му кора. Всичко се случваше пред очите му като на сън.

Лиходрон насочи специалния боен фенер, прикрепен към плазмения си автомат към скалата и заедно с Кендор запристъпваха бавно. Пръстите им бяха напрегнали сензорните спусъци до краен предел и бяха в готовност да произведат изстрел.

Докато те приближаваха, Джонатан инстинктивно натисна сензорния четец на сферата. Машиналното му движение, направено в този миг на предсмъртна опасност, даде ефект. Внезапно тя заработи, заизлъчва едва доловима синкава светлина, чу се едва доловимо припукване, а после приглушен, но плътен звук. Цялото явление напомняше мощна заря, която осветява всичко за миг, само за да отстъпи място на всепоглъщащия мрак.

Двамата пазачи нямаха време да реагират, тъй като това се случи за по-малко от секунда. Мощната ударна вълна направо ги помете и ги разби в близките скали. Визьорите им се пръснаха на хиляди парчета. Околният вакуум ги обгърна. Те отчаяно се бореха за глътка въздух, но се чу нещо подобно на хриптене. След няколко минутна агония разликата в налягането ги пръсна. Кръв закапа от скафандрите им, а ръцете им бавно пуснаха плазмените оръжия. Едрите им туловища приличаха на жалки черупки, лишени от живот. Сега те бяха просто тленна материя без душа.

Джонатан дори не успя да отвори уста от изненада. Съзнанието му все още беше парализирано. Измина почти минута, докато се опомни.

Изведнъж осъзна, че подкреплението ще пристигне всеки момент, нямаше време за губене. Отиде до единия от труповете, смъкна защитната му жилетка и бързо я навлече, после взе плазмения му автомат. С едно движение на астеронния резец отпра опознавателните му нашивки, закрепени върху кевларената част от екипировката му. Взе и специалния визьор за нощно виждане и го закрепи върху шлема на собствения си скафандър. После бутна трупа с отпраната нашивка по очи и леко встрани, като прегъна ръката му, така че да не си личи.

Едва бе смогнал да направи това и хидронната врата отново изскърца и се отвори.

Влезлите войници обаче видяха войник като тях в пълно бойно снаряжение и със сержантски нашивки. Той се суетеше над бойните си другари, който не показваха никакви признаци на живот.

 

^^^

“Хиляди години на еволюция не са променили човешкото съзнание изобщо. То си е останало по-малко и от грахово зърно. Защо е нужно всичкото това насилие? Само защото човек е слаб по природа и не може да устоява на жаждата си за кръв или причината се крие някъде много по-дълбоко?”

Пиндор обичаше да разсъждава в тясната килия, където време и пространство сякаш не съществуваха и човек имаше усещането, че е потопен във вакуум. Пък и какво ли друго оставаше на клетия затворник, освен да разсейва тревогите си с логически издържани умозаключения, които обаче противоречаха на логиката на това място. А логиката тук беше проста и недвусмислена – по-силният винаги имаше право, независимо от всичко.

Разбира се, той разполагаше само с няколко кратки мига преди да склопи очи за краткия четиричасов сън, който се полагаше на всеки затворник.

За разлика от другите затворници, Пиндор имаше известно провинение, тъй като беше застрелял собственоръчно двама мародери, опитали се похитят дома му и да насилят жена му. Той бе отявлен пацифист и изтъкнат университетски преподавател по философия. Студентите му с охота и увлечение слушаха не някакви сухи и банални проповеди, а блестящи и дори леко налудничави коментари относно щекотливи и винаги отворени теми като “Диалектиката на Хегел” и “Спорът за универсалиите”. И макар тези области на философията отдавна да бяха добре утъпкани, той винаги съумяваше да привлече интереса им по нестандартен начин, често оплитайки ги като патета в кълчища.

- Затворът – започваше той - може да е номинално понятие, тоест да съществува само като дума, но може и да е реално и да има съвсем истински решетки.

- А какво става ако е концептуално понятие? – запита го един от студентите му.

- Тогава общото понятие съществува единствено в съзнанието на концепта, тоест във вашето собствено – спокойно обясняваше Пиндор до болка известни на науката неща.

- Учителю, а не може ли и трите вида понятия от примера да съществуват едновременно и да бъдат събрани в едно – зададе до известна степен наивен въпрос друг студент.

- Може – усмихна се Пиндор, - но ако се придържаме към примера, тогава ще бъдете най-нещастният човек на света.

Лежейки върху гравитационното легло, Пиндор осъзна жестоката ирония на този позабравен епизод от живота си. Сега с пълно право, той можеше да се нарече най-нещастният човек на света. И причината не беше само, че се намираше на невъобразимо голямо разстояние от своето семейство – жена си Лиз и сина си Роян. Това, което го измъчваше най-много бе, че по зла ирония на съдбата бе престъпил възгледите си за ненасилие и бе пролял кръв, защото обстоятелствата го бяха принудили.

“Войната вече беше започнала”- продължи мислите си той – “нея вечер мислехме със семейството ми да напуснем дома си. Енсариан беше разрушен почти напълно и трябваше да се спасяваме, защото при такава криза нямаше кой да помисли за нас. А дори и да нямаше бомбандировки и стрелба, нямаше нищо за ядене и неизбежно щяхме да загинем. Нямаше дори вода. За щастие аз бях предвидлив и ние разполагахме с малко запаси за около ден-два… Онази вечер… Всичко се реши още тогава… В къщата бяха изпратени… Те бяха изпратени нарочно… Не бяха там случайно… Не…не…не…невъзможно е…просто е… невъзможно…после… Онези гласове… Те просто ми нашепваха да ги убия… А жена ми беше в безсъзнание… Но не бяха успели да се подиграят с нея… Просто беше припаднала от преживения шок. Малкия Роан беше заключен горе в стаята си, за да не ги притеснява… Боже, какво можеше да се случи, ако бях закъснял само с няколко минути.”

Клетникът усети, че тежестта на спомените притиска стените на черепа му подобно на жестоката хватка на менгеме. Мозъкът му потъна в огнен потоп. Това трая само няколко секунди, след което като през мъгла той започна пак с мъка да избистря мъчителните си спомени.

“Тъкмо се канех да взема хиперскоростният нирангайтер (мотор на антигравитационна възглавница), съзнавайки колко опасно беше да се движа с подобно превозно средство при ситуация като тази. Още повече, че границите на града бяха поставени под карантина, а мен зорко ме следяха заради онези мои изказвания срещу лицемерната форма на демокрация, която цареше в Убундер...Бях им трън в очите… Те се постараха да им дадат повече гласност…въпреки че бяха насочени срещу тях…за да ме превърнат в дисидент…не успяха…Е, може би…до известна степен…съсипаха репутацията ми… Но трябваше да се отдалечим поне малко от основната точка на конфликта…а нирангайтерът беше единственото средство за спасение…Тогава чух гласа й…Това стенание…никога няма да го забравя…То молеше…умоляваше…то беше самата безнадеждност…Притаих се зад стената и…те очакваха да е сама…бяха ме проследили внимателно…сигурно щяха да я убият…но…не очакваха това, което щеше да им се случи…плазменият бластер, който държах в хангара свърши чудесна работа…изпържих проклетите мръсници…по-точно ги изпарих…Тогава я видях за последен път…Мен ме отведоха…държаха ме и ме разпитваха…обвиниха ме в предумишлено убийство…хитро бяха скроили ситуацията…висях от съд в съд…докато не излезе онова решение за създаване на Трудова колония 206…После се запознах с момчетата…сега те са единствената ми упора…в този проклет ад!

“Защо трябваше да се случи всичко това? – изстена почти без глас Философът. Дори и ловджийска хрътка не би доловила звука на цялата тази стаена горчилка.

Тишината и мракът в килията бяха убийствени. Те не дадоха отговор на този толкова първичен и искрен въпрос. А Пиндор отчаяно се нуждаеше от него и за първи път през живота си не знаеше отговора му.

 

 

“Накрая всичко ще е добре, щом не е добре – значи това не е края.”

неизвестен автор

 

^^^

Сякаш бе минала цяла вечност. Пиндор бе изпаднал в безпаметност. Дори не знаеше дали е буден или сънува. Ако това наистина беше сън, предпочиташе никога повече да не се събужда от него. Потънал в унес, той видя светлина, подобна на онази, за която обикновено говореха, че е “в края на тунела”.

Чу се изкърцване. Масивната хидронна врата се отвори.

- Хайде, ставай, Философе - чу се гърленият глас на надзирател, - време е да ни разкажеш за твоите как беше? Тръктъти? – произнесе той с отвратително запъване на последната сричка.

- Размърдай се, по-живо, нямаме цял ден, я – говореха стражите, докато смъкваха магнитните гривни от ръцете му.

Правеха това доста грубо и донякъде неумело, защото самите те усещаха напрежението на ситуацията, но Философа не оказваше никаква съпротива, нещо повече, сякаш изобщо не можеше да излезе от унеса, който го бе обзел.

Инициатор на целия този цирк, разбира се, беше Виар. Акустро трябваше да бъде убеден, че владее положението, иначе последиците за всички можеха да се окажат непредсказуеми. А това на “езика на колонията” означаваше “фатални”.

Замисълът на Виар бе повече от прост. Целта му беше да бъде набеден виновник за предполагаемия заговор за бягство, но той в никакъв случай да не изглежда случаен. Той разполагаше с достатъчно сведения и знаеше с положителност, че затворниците приемат Пиндор за нещо като свой “духовен водач”. Но беше скроил по-дълбок план. Естествено не разчиташе, че този план сам по себе си би бил достатъчен, за да убеди Акустро в правотата му. Напротив, искаше да използва Философа като изкупителна жертва, която да провокира съответна реакция у останалите затворници и да ги предразположи да признаят дори и несторени грехове, за да го отърват. Това, което дори и те не знаеха, включително и самия Пиндор, бе, че Виар в качеството си на заместник-главен надзирател на колонията разполагаше с нещо като собствено разузнаване. То работеше безотказно, като за някои от операциите му, не подозираше дори самият Акустро. Виар бе успял да се добере до досието на Философа и бе напълно наясно, че той е единственият затворник в колонията, осъден по неполитически причини. Този “дребен” факт от автобиографията му бе останал скрит за останалите затворници. Помощник-главният надзирател смяташе да се възползва от този коз и уж случайно, чрез свои подставени лица между затворниците да им подхвърли “мухата”, като по този начин се надяваше да го дискредитира в очите им. Тоест щеше “да удари с един куршум два заека”. За това той разполагаше с броени часове до зазоряваше, защото в противен случай тази зора щеше да бъде последното нещо, което щеше да види в живота си. Никак не му се искаше да свърши в погребална капсула насред мъртвия и мълчалив вакуум на открития Космос.

Премреженият поглед на Философа не разколеба и за миг палачите му и те грубо го вдигнаха, подобно на парцалена кукла, и го извлачиха от килията.

Когато минаваха покрай килията на Лиройт, която беше съседна на неговата, Пиндор сякаш възвърна част от силите си. Булото, премрежващо погледа му, за миг падна от очите му и той без да осъзнава напълно какво се беше случило дотук, запита полуядосано, полуучудено.

- Къде ме водите, по дяволите? – мъжът се замята, мъчейки се да се освободи от желязната хватка, но това се оказа напълно безполезно и опитът му за съпротива бе сломен.

- Скоро ще си покажеш енергията, Философе, - подигравателно се усмихна Виар, който вървеше малко по-назад. – Много скоро.

Самотната група, състояща се от четирима души, трябваше да прекоси разстоянието между каверните и ксентарите, където бяха разположени жилищата на надзирателите. Въпросните структури бяха около шестдесет, но все пак формираха нещо, наподобяващо селище със съвсем прилични, като за космическа колония, размери. Зеленикавите футуристични постройки действително представляваха впечатляваща гледка. В най-добре уредения ксентар живееше Акустро.

Разбира се, не всеки ден затворник биваше въвеждан в жилище на надзирател. За да бъдем честни, това се случваше за пръв път. Дори стражите недоумяваха напълно какво се случва. Но Виар прекрасно си играеше ролята. Той усещаше, че държи нещата в свои ръце или поне така си мислеше.

Групата застана под една извивка на ксентара, разположена на около четири метра над повърхността. Бяха обгърнати от сноп светлина и хилиоронния всмукателен клапан, създаващ изкуствена гравитация, ги придърпа нагоре.

След като минаха през специалната камера за изравняване на налягането, те свалиха скафандрите си. Хидронната врата се отвори и пред тях се изправи Акустро. Лицето му беше бледо като на призрак.

- Философе, очаквам да ми разкажеш интересни неща за вашия заговор. – изсъска той с привидно спокоен и мек глас, в който се четеше обаче едва доловима заплашителна нотка.

Дори и стражите доловиха напрегната атмосфера. Честно казано, ако зависеше от тях, те биха предпочели да си отидат, но нямаше къде да мърдат. Дори самото присъствие на Акустро ги смущаваше и опъваше нервите им до краен предел.

Светлината в помещението беше слаба, като лицето на Акустро бе полуосветено и загадъчно.

- Оставете ни – махна небрежно той на стражите.

За миг Виар усети вътрешно объркване и му се стори, че някой стисна сърцето му със студени метални клещи. Надзирателите мълчаливо се върнаха назад и напуснаха покоите му. Виар се поколеба дали да си тръгне и тъкмо направи една крачка в отстъпление, когато измежду тънките змийски устни на Акустро се процеди:

- Ти не, Виар.

При тази реплика от страна на върховния суверен на това място, внезапно обзелото го напрежение се изпари и той възвърна част от увереността си.

- И така – поде Акустро след кратко мълчание - значи се канехте да избягате? И кой е инициатор на цялата тази работа? – продължи той с глас, сякаш идващ изпод земята.

Философът упорито мълчеше и отказваше да говори, но ясно се виждаше, че е излязал от унеса, който го бе обзел допреди малко. Виар го гледаше с изумление. Откъде у този прост затворник се беше взела подобна дързост? Акустро не даваше никакви признаци на нетърпение, но можеше да се предполага, че не е доволен от мълчанието на отстрещната страна. Гневът му бе възможно да избухне всеки момент, подобно на тропична буря.

У Философа явно ставаше някаква странна промяна, някаква вътрешна борба, която бе доловена до известна степен от останалите в помещението.

- Държите се с нас като с кучета, та дори и по-зле – поде Философа – това ли е демокрацията, в която всички толкова вярвахме? Избивате ни всеки божи ден с непосилни норми и дори без причина. Просто за лично удоволствие. За да ни покажете, че Вие държите властта.

- Тук си прав – уж небрежно подхвърли Акустро. – Властта наистина я държа аз. А що се касае до демокрацията – демокрация в този лагер няма. Всъщност никога не я е имало. – засмя се леко той, оголвайки острите си бели зъби. - Но и ти не си толкова невинен, Философе. Убил си двама души. Заслужаваш да си тук.

- И пак бих го сторил. Срещу хора като Вас това е единственото възможно средство. – опъна се Философът, който само допреди миг стоеше толкова кротко и апатично, загледан в нищото.

- Значи, когато опре ножът до кокала, бързо забравяш философските си трактати! – осмели се да се обади и Виар.

Акустро се направи, че изобщо не забелязва присъствието му и участието му в разговора. Дори не си направи труда да го пресече.

- Слушай, Философе, нямам време за губене, ти знаеш кои са останалите. Ако ги издадеш, възможно е и да те пощадя. Действително имаш ценни качества. Може дори и да те направя надзирател в колонията, кой знае? – провлачи уж небрежно Акустро.

Тук вече Виар бе наистина изумен. Определено планът му започваше да се проваля, още преди да беше влязъл, както трябва в действие.

- Аз не съм доносник – отвърна кратко Философа. – Няма да Ви кажа нищо.

- Помисли си само – продължи Акустро с меден глас, но Виар не се заблуждаваше, че нещо страшно предстои, - можеш да видиш отново семейството си. Мога да ти кажа къде е малкия Роян, когото ти може би смяташ за загинал. А жена си Лиз – не искаш ли да я видиш отново в прегръдките си?

“Откъде по дяволите знае всичко това?” – питаше се Виар, който започваше да подозира, че е в смъртна опасност. Той не се заблуждаваше, че Акустро който никога не действаше директно, а се увиваше като боа около жертвата си, душейки я бавно и мъчително, сега му готвеше някаква изненада.

По челото на Философа потече тънка струя пот. В очите му се четеше объркване. Сякаш цялото му мъжество се беше изпарило за по-малко от секунда. Ударът бе оказал своето въздействие.

- Това е невъзможно. – отговори стъписано той. – Това са лъжи, гнусни манипулации. – съзнанието му беше готово да изкрещи под напора на спомените.

- Струват ли така наречените ти приятели колкото най-любимите ти хора? – нанесе своя последен удар Акустро.

 

^^^

Днес за колония 206 беше особен ден или нощ. Зависи от зегандарианската гледна точка, тъй като тук на практика беше вечен мрак. Пиндор прекара цялото това време в изолирана капсула. Вътре беше толкова тихо, че можеше да чуе звука на собственото си дишане. Акустро беше определил присъдата му, която щеше да бъде просто обесване, както в далечното минало. Разбира се, всеки нормален човек би се запитал как може да обесиш някого насред открития космос при почти пълна липса на гравитация. Е, според замисъла на Акустро, това беше напълно възможно. Нещо повече, той с нетърпение беше определил и дори методически тествал точния начин за осъществяването на това мъчение, което го изпълване с трепетна възбуда. За краката на нещастника бяха закачени мощни магнитни гривни, а специални двойни наномагнити щяха да създадат концентрирано гравитационно микрополе, което да разкъса нарушителя на две, тъй като около главата му беше поставен специален нашийник от кевларит. Не липсваше и символика. По този начин Акустро още веднъж щеше да им покаже, че гледа на тях като на кучета.

Затворниците, строени да гледат какво щеше да се случи с техния водач, щяха отлично да осъзнаят цялата нелепост на мисълта за бягство. Той в крайна сметка беше душата на това място! Беше го изградил, използвайки естествените дадености на околната среда, по свой вкус. Беше пресметнал всеки микрометър от тези 10000 сцинтера. За всеки случай беше сложил допълнителни постове при доковете за совалките и изолираните отсеци за корабите от по-горен клас. Ако случайно се намереше някой безразсъден смелчага, готов на необмислени постъпки! Но въпреки това имаше някакво смътно чувство, някакъв инстинкт го глождеше, че нещо можеше да се обърка.

Пиндор трябваше да му послужи и като претекст, за да се разправи с Виар и подлите му заговори. Но трябваше да пипа внимателно. Макар да изглеждаше като безспорен господар на тази колония, Акустро беше наясно, че другите надзиратели, подчинени на Виар, можеха да го пометат с лекота. Но умението му да вдъхва страх и да остава непредсказуем щяха да са му от полза.

Философът беше извлечен и ръцете му бяха приковани най-старателно. Предвид факта, че скафандрите бяха пълна необходимост, работата до приковаването му се проточи по-дълго от очакването.

Смъртта на Лиходрон и Кендор няма да останат забравени. Те изпълниха своя дълг и умряха геройски! Виновникът за цялата гнусна въстаническа дейност ще бъде жестоко наказан! – изрецитира млад надзирател с добре изигран патос. Все пак трябваше да се подмаже на началството, а втори такъв случай едва ли щеше да му се отдаде.

- Изпълнете присъдата незабавно. – нареди Акустро, почти незабележимо облизвайки устни, тъй като в съзнанието му имаше ясен спомен за добре изразеното духовно превъзходство на Пиндор. Този учен наглец трябваше да плати с кръвта си!

Нашийникът от кевларит беше започнат да се затяга около врата на нещастника и лицето му беше започнало да посинява.

- Изключете захранването му с кислород. – нареди Виар, застанал наблизо.

Пиндор започна да се дави, но все още се опитваше да се покаже силен и непоколебим пред своите насилници. Малко по-късно от устата му започна да избива пяна, която да пръска стъклото на скафандъра. Очите му започнаха да се премрежват и да губи съзнание. Вените покрай слепоочията му се издуха под напора на налягането.

- Усещам смъртта е близо…Ако това ще бъде краят ми, нека. Заслужих си го… - изпадна в бълнувания, причинени от липсата на кислород, Пиндор.

Изведнъж се чуха шумове от тахионни двигатели, прилични на бълбукане, поради изкривяванията във време-пространството, което причиняваха и цялото човешко стълпотворение се сепна. Сякаш невидим нож разрязваше тънка, ефирна, почти невидима коприна и през този отвор насред нищото започваха да се подават очертанията на някакъв обект от твърда материя. Не след дълго корпусът на огромната транспортна совалка придоби по-ясни очертания и стана видим. „Емзиру“ се готвеше да навлезе в атмосферата. Страничните стабилизатори на вторичните йонни двигатели трябваше да осигурят плавно вертикално спускане преди кацането в специално пригодените отсеци за кораби от този клас.

Акустро определено се подразни, че доставките идваха тъкмо в такъв сюблимен момент, но това нямаше как да го предвиди. Нямаше и как да прикрие екзекуцията. Не че го беше срам, но мразеше външни хора, пък били те дори и собствените му доставчици, да бъдат толкова наясно какво точно става в колонията. Затова скрои безумен, но смел план.

Направи недвусмислен жест на помощник-главния надзирател Виар да отиде да посрещне “гостите”, за да им замаже очите. Това разбира се той щеше да използва на по-късен етап, за да го злепостави и да прехвърли отговорността върху неговите плещи. “Но … всичко с времето си … “ - помисли си Акустро.

Виар взе трима от своите хора и се отправиха към изолираните отсеци, които съвсем не бяха далеч от мястото на екзекуцията. За всеки случай издаде нареждания за пълна бойна готовност. Съзнаваше, че няма избор да откаже на своя началник и умът му се опитваше да прецени ситуацията.

Постовете, поставени от Акустро, сигнализираха чрез ирениеви лампи кое е точното място за приземяване. В отговор на това от совалката изпратиха кратък отблясък, за да потвърдят, че са разбрали.

- Сега е нашият момент – помисли си, произнасяйки с едва забележимо придихание, Лиройт. – Налага се да действаме без теб, Джонатан! Почивай в мир, приятелю!

Останалите затворници също бяха на тръни какво щеше да се случи. Вече трети ден нямаше ни вест, ни кост от Джонатан Хернс. Едно беше ясно – беше успял да избяга. Но дали беше оцелял беше просто догадка. Приятелите му го считаха за мъртъв. Но Лиройт усещаше, че може би очакваше момент като този, за да се присъедини към техния опит за бунт.