Безвремие.
Мракът властваше над всичко в стаята, било то одушевено или не. Тъмнината поглъщаше всяка една частичка от нея, до най – дребната нищожна прашинка, спотаила се в някой от ъглите. Мощен, злокобен писък на гарван разцепваше на равномерни пресекулки тягостната тишина, обладала помещението. Някъде, в далечината сякаш, като далечно, заглъхващо ехо часовникът сигнализира, че минава полунощ, а сетне безвучно продължи да отмерва секундите, минутите, часовете. Скоро щеше да завали. Светкавица за миг разкъса мрака, който безпощадно бе установил господството си в стаята. А след това последва гръм, раздиращ гробовното мълчание с цялото си могъщество. От дяволския му грохот часовникът замря. Времето спря. Още една светкавица прониза небето, но едва докосна черната стая. За няколко почти безкрайни секунди блясъкът от нея спря единствено върху скования часовник, стоварвайки цялата си интензивност отгоре му. От допира ѝ той бавно, мъчително започна да се топи – първо изчезнаха неподвижните ...