Плача за хубавите ни спомени, не за теб. Човекът, който си сега, не заслужава и една сълза. Плача за това, което бях аз. За този, който беше ти. За това какви бяхме заедно. За малкото прекрасни мигове, които ми даде. За усмивката, която възроди и умъртви на устните ми. За времето, в което светът спираше да се върти. За това ще изплача очите си днес. Да смъкна товара от плещите си, да олекне тежестта в душата ми, да пресуша сълзите си. Да оплача края на едни съкровени чувства, на една дълго водена битка, на едни уморени мечти.
Време е! Все някога трябваше да се стигне дотук. Да затворя старата книга, препрочитана стотици пъти, в очакване краят все някога да се промени. Но той си е все същият, непокътнат, все еднакво боли. Време е! Да започна на чисто, макар с разпиляно сърце. Да тръгна по пътя, по който съм се страхувала да вървя. Да пусна човека, който мислех, че ще ме обича, както обичаше нея. Макар че разруших света и себе си за теб, надявайки се да се промениш, да ме оцениш, разбрах ...