1.

Събуди го пак отвратителният будилник. Някой от предишните обитатели на стаята беше я обзавел в стила и духа на 50-те години – с неудобни мебели от яко дърво, пречкаща се на движенията и погледа стояща закачалка, двоен креват с железни пружини и, разбира се – тенекиеният будилник. Чието тракане можеше да подлуди човек, а звъненето надскачаше децибелите на стара пожарна сирена.

Иван замахна по навик и пак не улучи. Все забравяше, че вечер преместваше будилника върху стария четирикрилен масивен мастодонт, наричан гардероб. От предпазливост. Стаята беше получил по опис, искаше и така да я сдаде след командировката.

Върху облегалката на стола беше преметната дрехата му. Дебели яки гащи, кълчищена риза, навои за краката, две парчета плат за увиване на ходилата, солиден калпак. А отпред лежаха обущата от плътна волска кожа.

Върху скрина някой беше добавил нож в кожена кания, друг до него – тънък и лесен за криене, както и два дротика. Не Бог знае какви оръжия, но удобни за носене и показващи, че пътникът не е безпомощна жертва. А в ръцете на обучен реал археолог бяха опасни и предупреждаващи – не си играйте със смъртта…

Дали да вземе наметало? През август денем е горещо, вярно, но пък нощите хич не са топли. Нищо, че ще бъде на юг, до сами Адрианопол. Пък и наметалото е удобно като част от личната защита – и е дебело, може да спре дори несилен удар с меч или копие, а в ръцете на опитния реал археолог може да послужи като оръжие…

Я да го вземе, няма да му натежи. Пък и народът отдавна го е казал – набиваше им в главите преподавателят по бит и нрави в Академията: зиме без торбичка, лете без абичка не тръгвай!

Излезе в Коридора. Тази част на Дома водеше собствен живот. Дълъг, с неочаквани завой и изненадващи кътчета, минаващ покрай какви ли не по форма и цвят врати. Върху които имаше еднакви табелки. На неговата пишеше само : Иван…

Спусна се с асансьора до първия етаж. Можеше и пеша, както правеше всяка сутрин, но го чакаше дълъг път, така че нямаше защо да се натоварва със слизане от двадесет етажа.

На отсрещната врата пишеше кратко и ясно – трапезария.

В голямата зала имаше всичко, що пожелаят душата и стомахът на изгладнял човек. Отдясно беше витрината с ястията и напитките, пред нея блестящият шублер, а по него плъзгаха таблите двамата му онзиденшни спътници от Древен Египет. Стамен и Красимир, тогава Тиратон Елина и хета Суплиману. Те го забелязаха и му помахаха. Бяха в обикновени работни комбинезони, което означаваше, че са получили, все пак, няколко дни почивка. Е, справедливо беше – него го изпратиха да ги извика, експедицията им изтичаше, а внезапно пропадане на сигнала през епохите наруши плановете на ръководството.

Така че сега той отиваше на поредно пътуване – в Института не смятаха двудневно отскачане през вековете за нещо повече от разнообразяваща разходка.

Огледа менюто за днес. Според плана, който вчера обсъждаха с професор Найтингел, задачата щеше да му отнеме ден, най-много два. Но, все пак, искаше му се да хапне хубава храна преди да се остави на случайностите и природата. Затова си взе месно руло, цяла тортичка /калориите щеше да изгори още първите няколко часа, знаеше го от опит/, добави бляскавия ванилов крем. Повече енергиен запас. За всеки случай. Пък и обичаше сладичкото…

Стамен и Красимир вече бяха седнали до едър мъжага, облечен в мечи кожи, брадясал едва ли не до очите. Дали беше грим или естеството си беше свършило работата, не се разбираше. Ясно беше едно – отива в праисторическите времена. Интересна експедиция щеше да е. И хич не опасна. Много по-опасни бяха пътуванията из близките епохи – където цивилизацията превръщаше хората в хитри, подли, опасни хищници. В природата подлост нямаше – излизаш срещу пещерния лъв или мечка с боздуган или каменна брадва, биеш се честно: сила и хитрост срещу сила и инстинкт.

Седна сам на масата. Никой не дойде при него. Всички знаеха за експедицията, разбираха, че му трябва време за навлизане в образа, оставяха го сам – не му натрапваха сегашно присъствие. Ако имаше нужда – сам щеше да ги покани. Но – не… Беше опитен, не искаше да се отвлича с далечни епохи. Като сегашната тяхна…

2.

Вратата грееше в предупредително алено червено. Обикновена, плоска, здрава. С една табелка: „378“.

Отвори я и се озова на улицата. Зад него остана сградата – виждаха се два етажа, останалото потънало в мъглата на времето, беше недостъпно за хората тук.

Адрианопол. Голям град като за това време. Сгради, достигащи понякога дори три етажа, тесни улици, ограничени от водосточните канали отстрани, покрити с едри плочи, изтъркани от вековете. Понякога минаваха хора, често изтрополяваше каруца или дори колесница, роби разнасяха лектики – градът живееше своя си живот, макар вече да се носеха слуховете за наближаващите готи.

Познаваше града като петте си пръста. Та нали вчера цял ден „обикаляше“ по улиците му, възстановени от компютъра. Е, понякога се смайваше. Като например от гнездата по стрехите, чиито обитатели често изненадваха пешеходците в неподходящ момент. Но от няколкото си пътувания в древността знаеше – чистотата не е пръв фактор в живота. Затова само се поздрави с късмета, когато пред него пльокна нещо бяло. Дори не отскочи, макар да чу или по-скоро усети летящия снаряд. По-опасно беше да се озове по средата на улицата и да бъде отнесен от прелитаща колесница. Защото военните коли се увеличиха внезапно. Изгърмяха по плочите няколко, после се заредиха – успя да преброи до десет, следващите се носеха по двойки. Като че ли цяла центурия спешно се изнасяше от града.

Така се и оказа, когато стигна Източната порта. Стражата се беше свила до колоните и само наблюдаваше колесниците. А сетне тръгнаха пехотинците. Опитното му око прецени – поне легион. Лесно се разпознаваха наемниците – батавци, ланкарии и матиарии. Последните носеха на рамо огромни боздугани – страшно оръжие, но в ръцете на опитен човек. А тези… Знаеше изхода на битката и сега разбираше логиката му. Войниците се оглеждаха страхливо дори пред сами вратите на града.

Отпред се строяваха скутарии – известните кавалеристи с щитове, както и стрелците, пред които се въртеше на кон висок и слаб мъж в блестяща броня. По всяка вероятност ибериеца принц Бакурий, ако се вярва на летописите.

Тук някъде трябваше да е прословутият пълководец Себастиан, но не успя да различи къде е заради прашната мъгла, вдигната от армията. Император Валент сигурно в този момент даваше последни разпореждания в града, но скоро щеше да излезе и се настани в лагера при войниците.

Значи е началото на август… Може би 7 или още е 6? На 9 лагерът ще е разтурен и римляните ще тръгнат към готите, които вече са направили свой лагер на 15 римски мили на север.

Предпочете да се отправи на юг. Покрай градските стени, прикриван от тълпите, опитващи се да се скрият в града, стигна до големия кръстопът. Пресече го, изкачи се на близкия хълм и тръгна направо през гората. Сега там беше по-сигурно от пътя, където понякога се мяркаха готски разезди, а и римляните спираха пътниците за проверка или просто грабеха.

Слънцето изкачи хоризонта. Време за обяд беше. Бъдещото ястие вече висеше на кръста му – в храстите неуспешно се криеше заек. При това доста едър. Улучи го с първото мятане на ножа. Одра го, изчисти го, уви го в собствената му кожа и понесе към предполагаемото място на огъня. Което трябваше да е още по-навътре – пътят се виждаше от тук, значи и от там можеха да зърнат пламъка.

И в този момент се появи къшлата. Ниска, приличаща по-скоро на баирчинка, с обрасъл в трева покрив, почти невидима между дърветата. От източната й страна имаше неголяма поляна, отдето се чуваха понякога проблейвания.

Що за храбрец беше оставил стадото си в тоя хаос?

Изглежда, рискуваше не само десетината овце, но и себе си. Но си беше безразсъден юнак, готов да излезе и срещу дявола. Защото внезапно се появи иззад големия бук, стиснал в ръце дебел кривак, разчитащ и на ножа си. По-скоро готска сабя – почти метър дълъг, широк като тракийста сатра.

-     Стой там! – каза спокойно човекът. Не извика, не изръмжа, изрече думите като на разговор нейде на трапезата.

-     Стоя – отпусна той ръце. Ножът му се виждаше в канията, другият беше вече спуснат по ръкава и дръжката лежеше удобно в лявата му ръке.

-     Кой си?

-     Йоан…

-     Елин?

-     Може да се каже. Майка ми беше от Епир, баща ми е трак…

-     Нима? – Онзи явно се зачуди – Трак… Малко са останали. В наше село имаше един Сатрок, ама замина нейде и не се върна…

-     То и баща ми така…

-     Християнин си май… - беше по-скоро утвърждение заради името, не въпрос.

-     Християнин…

-     Къде отиваш?

Легендата беше добре обмислена от специалистите в Института. Бил моряк, корабът се разбил в Троада, наложило се да мине през Константинопол, сега опитва по правата линия да се добере до Тесалоники, та там да се хване пак с морските си дела.

-     А защо не намери кораб в Града? Константинопол е с много кораби, знам го аз, веднъж бях там – овчарят беше подозрителен.

На което имаше отговор веднага. Защо да се хваща моряк на чужд кораб, когато чичо му има пет? И веднага ще му даде единия – опитен капитан е, сега претърпя крушение не за друго, а от внезапен смерч. Още месец път му остава и всичко ще бъде наред…

-     Аз съм Демотий – рече овчарят внезапно и отпусна тоягата. Даваше знак – приел е версията му, но все пак го наблюдава. Такова време е…

После го изгледа питащо:

-     Ще си починеш ли или продължаваш?

Иван се почеса под рунтавия калпак. Не само като знак за размисъл, а и защото гадинките още в града го бяха налазили.

-     Ще хапна, пък тогава…

-     Аз имам хляб, малко гъби мога да сваря…

-     Яденето е тук – свали кожата със заека от пояса си - ще го метнем вместо гъбите.

3.

Демотий насече заека с ножа си. Хвърли парчетата във вече закипяващата вода, добави глава лук и някакви треви. После се обърна към госта.

-     Йоане, ти сигурно си видял войската?

-     Видях… Много войници, конници, даже бойни колесници имаше. И хора различни – иберийци, батавци, алани… Виждал съм всякакви народи и даже се учудих, че чак тук са докарали наемници отдалече…

-     Императора видя ли?

-     Валент ли?

Демотий безразлично кимна:

-     Значи Валент е император. Преди беше Йовиан, ама докато науча и умря. Юлиан бил император, идвал е в Града, и в Адрианопол е бил. Но до нас новините стигат късно. Пък и за какво са ми? Който и ще да е император – аз плащам данъци. Намират ме. Идват и прибират. То затова изведох овцете в гората. Преди няколко дни дойдоха едни на коне, грабнаха шест овце и заминаха. „Императорът, викат, ще ти ги плати“…

Демотий горчиво се ухили.

-     Да бях пак момче, може и да им повярвах. Ама толкова години… Ни ни знае императорът, ни го интересуваме. То и аз не го знам кой е. Знам, че прибира. И то с две ръце… Та, значи казваш – Валент бил император. Не съм го чувал. Сигурно някой от двореца ще е. Те там се обявяват за какво ли не, сменят се, правят разни неща… Кога война, кога сватби, кога събори… И за всичко от нас искат. Те, тоя път рекох, че ще спася малко живинки. Не останаха, бе.

-     Тук ли живееш?

-     Ами! В тая гора живее ли се? По пътя са войниците и побирчиите, в гората другите разбойници. Село имаме – ееей там, на час път. И жена имам там, и деца… Оставих ги – те в града отидоха. Аз – тука. Щото утре войната ще свърши за малко, а ние как ще живеем до следващата?

Иван обра пяната от гърнето и разбърка оформящата се чорба.

-     Готи нахлули…

-     Знам…Преди година и нещо още били минали Истрос със салове. Имах брат в Марцианопол, та идва тук уж да се лекува, ама умря. Та той ми разказа как Липицин и Максим поканили вождовете на ония на обяд, пък ги нападнали. Единия убили – Алавив май му беше варварското име. Другият избягал. И като се почнало… Избягалият… Знаем го всички вече името му – Фритигерн му казвали. Зъл и отмъстителен. Тръгнал на юг. Маса народ избили. Грабили, палели… Брат ми ранили в една битка, добре, че барем наблизо било. Та го докараха другарите му. Уж да се оправи, ама на…

-Война – рече Иван.

-Война…

Чорбата беше почти готова, ала стомасите не чакаха. Демотий извади от пояса дървена лъжица – голяма като него и всичко по него. Иван също носеше своя – на път, освен нож, трябваше и лъжица да имаш. Не се знае кога ще ти потрябва едното или другото.

Лъжицата на Демотий яката загребваше, но като домакин той се поспираше и изчакваше гостенинът да хапне повечко. Иван беше свикнал на бавно, обстоятелствено хранене – както го беше възпитавала още баба му. Но онова беше… Е, след много векове щеше да бъде. А в това време възпитанието на децата не обхващаше такива неща като поведение в обществото, респективно на масата. Лапаш, защото не знаеш следващото ядене кога ще е. И дали изобщо ще го има…

Гърнето беше дълбоко, заекът уж големичък, а чорбичката доста, но скоро лъжиците задраха дъното. Демотий с явно нежелание бутна съдината към гостенина, оня учтиво я върна, прибирайки лъжицата в навоите.

-     Хапнах, сега трябва да вървя…

-     Значи – към Тесалоники…

-     Да… Но ще трябва малко на изток да мина, да заобиколя армията. А готите, викат, са наблизо. Сигурно обикалят наоколо. И заради тях ще я карам по гората. По-издалече…

Демотий кимна разбиращо. И той имаше проблеми. Къшлата беше на хубаво място, но близо до големия път. Кой ги знае ония варвари отде ще се пръкнат… Смяташе да тръгне към хълмовете на юг, но не го спомена пред гостенина. Хапнаха, поприказваха, свестен човек изглежда, ама… В тия времена е най-добре да мълчиш и да си бърз…

4.

Нямаше смисъл да търси лагера на императора. Нито готския. Задачата му беше да се среща с хора, да разговаря, да записва впечатленията си. Записващото устройство беше хитро монтирано в комат плесенясъл хляб. Такъв, какъвто би пазил само прегладнял и бягащ от смъртта човек. И към който не би посегнал всеки нормален разбойник или воин. В случая – трудноразличими.

А битка щеше да има. След два или три дни. Ако тоя беше 6 август – на 9 ставаше катастрофата с римската армия. Тогава Валент трябваше да вдигне лагера, да тръгне към готите, а те – насреща му.

Битката, разбира се, интересуваше реал археолозите. Затова в Института чакаха десет дрона с мощни камери. Щяха да ги изстрелят заедно, още сутринта. После следваше огромен труд по обработка на материалите.

Самите изследователи нямаше да са наблизо. Едно, че са смъртни и не се знае какво ще стане, второ… Второ – битките се водеха на голяма площ. Какво ще може да разбере човек, когато на петдесет метра не вижда кой кого коли?

Затова Иван беше единственият, минаващ наблизо до бъдещото бойно поле. Освен социологическото проучване на съвременниците, имаше и друга задача. Да открие вилата, където император Валент загива. Само да я набележи. Следваше акция на специалния отдел – да се монтират камери вътре, да се маркира околността и се подготвят дроновете. А после – отново по маршрута. При новата битка всичко щеше да е документирано – не само да разчитат на древните хроники…

По пътя спира на няколко места. Ширнали се едни полета около града, но около тях – гори, горички, на места направо дебри непроходими. Тая земя след векове щеше да е житница, обаче засега цивилизацията тепърва я променяше. Имаше място и за хората, и за животните. След половин час път, Иван усети чуждо присъствие. Сниши се, притаи се зад храстите и се смая – насреща му излизаше елен. Голям, с разклонени рога, красавец.

Нямаше смисъл да го убива – храна засега не му трябваше, хапна при Демотий, а и в навоите имаше две сухи парчета специални сухари. Слагаш ги в съдина с вода и е готова студената питателна супа. Така че – еленът спокойно продължи по пътя си, не усещайки врага зад шумата.

Обаче, двамата готи не бяха настроени на вълна опрощаване на живота. Изскочиха внезапно насреща му, крещейки, единият размахващ широка сабя, другият насочил дълго копие. Иван реагира според уроците в залата. Изчака върхът на копието почти да опре гърдите му, отскочи, хвана дръжката яко нейде по средата и рязко я заби в корема на връхлитащия враг. Оня само изхълца и се катурна, виейки като жив одран. Вторият вече замахваше със сабята, но ножът беше вече под нея, извъртане – оръжието му отлетя и смаяният гот даже не усети как беше приспан с един точен удар под носа. Другият също се успокои, когато Иван го цапна с изпъната длан по тила.

Нормално за времето и двамата трябваше да бъдат убити и обрани. Но реал археолозите нямаха право да убиват. Отдавна беше доказано, че подобна намеса не променя движението на времето. И, все пак… Хората от бъдещето имаха друг морал и други разбирания. А и бяха строго следени за поведението си по време на експедиция.

Така че остави двамата да се въргалят на тревата, доведе конете им – както и предполагаше, бяха вързани наблизо, остави ги… Пък натам – каквото… Дали ще се освестят и сами ще тръгнат по пътя си, дали ще ги намерят техните, дали ще попаднат на римляни или селяни ще си отмъстят за нещо си…

Каквото съдбата покаже…

На гости - https://genekinfoblog.wordpress.com/