8.

Иван изключи всевизора. Мислеше да остави малко нежна музика, за приспиване, но се отказа. Така уморен се чувстваше, че…

Протегна се лежешком. Хубаво беше във ваната – цял час се кисна. И сега, гол, отпуснат върху кревата, остави мислите си свободно да се носят… Продан, Алекси, после Главчо, баба Мария, Ксенофонт търговеца… С доста хора се срещна при тая експедиция. Само три дни, но над тридесет срещи. И – записи, записи, записи…

Позасмя се, като се сети за Малчо от Трикучно. Преспа у дома му, имаха време и да поприказват, докато навън плющеше дъждът. Доволен от живота беше мъжът. Ни жена му бяха насилвали, ни деца отвличали, ни дома му нападали. Може би, защото селцето беше малко и високо в планината. Само Малчо от време на време с кожи се налагал.

-Не мога, бе брате, - викаше той и се подсмихваше – без жена не мога. Имам си, хубава е още, четири дечица гледа, голяма нива зестра донесе, ама… Казваше ми тейко още: „Мирясай, Малчо, помисли преди всичко, що правиш! Запомни, човеко Божий, когато едната глава работи, другата я няма!“… Прав е, съзнавам го… Ама не мога! Като видя булка и забравям кой съм, кога за последно ме биха, чия жена е… И ме млатиха, и ме отвлякоха веднъж, роб да ме продават… Е, не можах да мирясам…Та мойта затова сега спи ужким, хем с едно око ме гледа, хем тояга държи до главата си. Знам си – ха тръгна нанейде – първа ще рипне да ме бие… Ама на…

Малчо, Малчо… Дали го е някой претрепал, дали са го за роб отвлекли татарите, дали е оцелял и в старостта си опита с младите споделял…

А той е изморен. Ще поспи, ще се яви пред комисията – да докладва и доизясни записите си, после отива в тренировъчния лагер, минава предподготовка и… И пак на път. Но след седмица най-рано. Времето уж си тече, но с апаратурата можеш винаги да го спреш и попаднеш, където искаш. Или по-скоро – където трябва.

9.

На алената врата пишеше: 1908…

Иван се огледа за последен път. Е, наистина – досега мина три контроли. И моделиерите, и етнографите, и коафьорите бяха доволни. Външен вид, напълно подходящ за времето. Малко поспориха относно бомбето – да го сложи ли или да тръгне с обикновен каскет. Така – образ на селски интелигент, прехождащ учител, гордеещ се със своето гимназиално образование. Накрая се съгласиха, че бомбето ще е добър детайл, но за пред хората от провинцията най-хубаво ще е да бъде с каскет, при това леко кривнат. Млад учител, ерген, енергичен, леко уморен от лятната работа по нивята и готов да се развихри в новото село, където бяха го цанили…

Отвори вратата. И се озова на покритата с калдаръм улица. Наоколо беше още тихо и спокойно, но откъм чаршията се чуваха гласове, тропот на каруци, тих шум на плискаща се вода – първите чирачета вече почистваха пред дюкяните и чакаха с лек уплах оценката на чорбаджиите.

Иван тръгна в обратна посока. За града днес имаше други наблюдатели. Неговата задача беше позната – селата. Оставаха два дни до очакваното велико държавно събитие и трябваше да се съберат отзивите на българите за ставащото.

Два дни… Тъкмо колкото да мине през няколко села, да отседне в две кръчми или, ако намери нейде – в нечий дом, да се запознае с хората, да ги поразговори…

Макар че… Задачата беше трудна, наистина.

Българско си беше, обаче… Обаче, в хората отдавна духът на свободата пригасваше. Спомни си как беше прехвърлен - преди три месеца - осем години по-рано, нейде във Варненско. Наблизо, но безопасно отдалечен от размириците.

Тогава се представяше за търговец на зърно, искащ лично да се убеди, че на скелята в Балчик ще намери нужната му гемия. И ще откара поне един товар за Цариград.

А жито трудно се намираше тая година. Хората усещаха, че нещо ще стане, че нещо не е наред. Външни заеми, крадливи политици – дори в малките села се обсъждаха тия уж сложни проблеми. Мърморенията преминаха във вълнения, когато от София дойде вест, че се налага десятък като данък…

Селяните се развълнуваха. По турско десятък, по българско пак десятък… Как така? И оня, лошият Стамболов, дето го убиха, отмени тоя данък, а сега… Значи сегашните са по-лоши и от стамболовистите?!

Иван беше пратен във Варна, двамина други в Хасково и Ловеч. Митинги, протести, стражарите нападнаха в гръб хората с камшици, а после от една уличка заизвира конна войска…

Иван помнеше дребничкия селянин, когото повлече за ръка към една врата наблизо. Направо казано – измъкна го от под летящите кавалеристи. Човекът само преглъщаше и направо скимтеше: „Нали българска войска? Нали са наши? Не са турци, бе брате… Защо???“.

Още по-страшно му беше, когато слушаше разказите за потушаването на бунтовете в Дуранкулак. Разказвачът беше от селото, сега избягал във Варна и твърдо решил повече да не се връща.

„Работиш, работиш – идва някакъв, взема ти десетина от реколтата, а теб те бият хората му…“ После се разплака над мръсната чашка с ракия: „Брата го убиха… Посякоха го… Барем стотина души проснаха на пътя. Ние само искахме по закон да си е, ама наш, български закон. А те дали на откуп данъка, пуснали башибозуците… Защо идваха руснаците, а?“

Сега трябваше да запише мненията за очакваното събитие. И се надяваше да са възторжени, ако не и бравурни. Все пак – независимост ще се обявява! Българска…

Първата вечер преспа в дома на селския кмет. Заможен човек, с голямо семейство, двама от синовете му учеха в близкия околийски град, ама смяташе да ги праща после в София. Пък, ако е рекъл Господ, и във Виена да учат…

Богат, богат, но не отказа приют на пътника – срещу порядъчна плата. Алтернативата беше кръчмата, но него ден имаше събор, трите стаичета пълни, навън хора спяха в каруците даже. Та се бръкна Иван, а кметът, като видя парите, облещи очи и даже го покани на вечеря.

Край трпезата бяха четиримата сина и три дъщери на чорбаджи Пеньо. Отдясно беше сложил жена си – вече тежка, с шарени фустани селска матрона, отляво големият син. Прислужваха две женици – тихи, мълчаливи, покоряващи се даже на вдигането на веждите от господаря си.

Разговорът беше вял. Вниманието – особено на двете големи момчета, беше насочено повече към паниците, отколкото към гостенина и подхвърлените от него теми.

Но големият син се разпали, щом чу, че в Търново ще обявяват независимостта.

- И за какво ни е? – попита той, като не пропусна да лапне полагащата му се по ред лъжица – За какво?

- Те ония в София знаят – тежко каза баща му – Казват, че трябва – значи трябва. Държавата трябва да е независима. Царство, ей! Царство сме били и пак ще бъдем! Господ така е казал…

По-малкият син се подсмихна, но големият прекъсна баща си.

- Тате, и каква ползата, че от княжество ще ставаме царство? Данъците няма да намалеят, хората по-добре няма да заживеят, ред и справедливост няма да се възцарят току-така…

- А как? – рече да подтикне разговора Иван. Пък и ролята му на даскал изискваше да се интересува от тия неща.

- Революция! – изтърси големият син и даже размаха дървената лъжица – Революция всеобща и безпощадна…

Бащата вдигна ръка. Всички се умълчаха, момичетата впериха погледи в трапезата, момчетата любопитно се взряха в баща си, жена му мълчаливо сви юмрук и се закани на сина.

- Революция ли? Бе, аз тебе в града те пратих да учиш, не революции да ми правиш… Ама ха!

- Ама, тате, Ботев го е казал това. И кога още…

- Ботев! Остава и Бенковски да споменеш… Нехранимайковци са били! Зарязали си местата тук, отишли бунтове да палят отвънка. Я Бенковски що поразии направи в Средногорието! А тук също имаше бунтове. Е, в манастира що чапкъни паднаха… И оня, отец Харитон също… Тая политика не е за вас! Да си гледате учението! И да се радвате на празника…

- Ама, тате… - пак почна големият, а малкият го изпревари:

- Тоя празник не е на народа, бе тате! Държавен празник е, на царя и царщината. Ние си имаме празници – всеки ден по църковния календар, Новата година, Коледа, Заговезни…

- Млък! Не ща да слушам анархисти разни! – рече кметът и вдигна лъжица като сабя – И в града да мълчите! Ще учите! Това тука за вас събирам, вие да сте добре… Революция! А после? Ония със скъсаните гащи всичко ще ви приберат…

Останалата част от вечерята мина тихо. Даже големият син не посмя да се обади. А Иван само се молеше записът да е хубав. И си мислеше, че един ден би станал писател. Колко истории има да разказва…

10.

При големия стар мост настигна цял керван. Каруца, върху която седеше накипрен момък, две магарета, натоварени с някакви чували, и трима пешаци. Не бързаха, той също нямаше особена работа – освен разговора с тях.

- Добра среща! – поздрави учтиво пръв, все пак той ги настигаше.

Отговориха му почти в хор. После се представи – Иван, бъдещ учител в близките села, сега отиващ към Старо ново село.

Оказаха се сватбари. След две седмици щяха да правят сватба в селото си и отиваха на гости на сватовете. Така – да обсъдят някои неща, да се поразговорят. А момъкът горе беше младоженецът. Щяха да го представят на бъдещата му булка и на близките й. Да го видят барем, щото такъв свит и скромен бил, че надали дума ще посмее да продума.

- Рекох, че ще ходите в Търново – подкачи темата Иван.

- Че що? Нямат панаир сега. Пък на пазар ние ходим в Русе. Кога потрябва нещо – там го има. Нямаме много работи за продаване, търговците сами минават през село. Голямо село сме – къде сто къщи трябва да има…

- Не, не за панаира. За празника…

Селяните учудено се спогледаха. Най-възрастният – бай Петко, както се представи, замислено поглади овехтелите мустаци

- Празник, викаш… Бе, аз го знам календара – ама няма някакъв голям празник тия дни. Рождество на света Богородица ще е утре, ама чак такъв празник, та до Търново да се ходи…

- Независимост ще обявяват, цар ще имаме… - рече Иван и внимателно се вгледа в реакцията им. Но напразно. Освен - едоумение при бай Петко и известно учудване при другите двама – нищо особено. Момъкът даже не мръдна върху каруцата.

- Каква независимост? – рече единият – Бе, човеко, ти нещо се бъркаш. Имаме я ние – ехе, двайсе и пет ли, трийсе ли години откак Гурко мина оттука. Турци няма, наш цар имаме в София…

- Княз е още…

- Цар, княз – все тая. Ни съм го видял, ни с него приказвал. Минават разни – ей го, областният управител е идвал на село, депутати сме виждали, бирникът редовно ни взема данъците… Ама дали ги цар праща или княз – не съм се сетил да попитам даже…

Иван не се учуди. Очакваше отговор от тоя род. Наистина, информацията в началото на века беше много, много забавена. Не чак като преди десет или двадесет века, но пак тромава. И избирателна.

- Князът ще става цар. Независими ще сме от Турция…-Ехеее – засмя се момъкът горе – Ние откога сме свободни… Преди да се родя даже… Дядо ми разправяше как турците бягали. Пък той ходил чак на Шипка, ранени прекарвал с колата, носили вода горе. Те, тате е мъкнал бъкела…

Бай Петко се засмя. И той се сети за онуй далечно лято.

- Мъкнах, я…Даже веднъж пушнах срещу турците. Едно момче бяха ранили, повлякоха го нашите надолу, а пушката му остана. И аз – ма, гледай ми акъла! – я вдигнах и гръмнах към ония. Кой знае накъде отиде оловото, обаче знам, че гръмнах. Избутаха ме нашите назад – много наши имаше, все опълченци. И руснаци имаше, и генерала видях… Пък ти ми разправяш – чак сега независимост…

Иван бавно започна да им обяснява за договори, за международни отношения, за…

Бай Петко махна пренебрежително с ръка:

- Даскале, това са си работи на ония, големите. Царство, викаш… Хубаво, царство! Да живей, ще река… Ама и досега нашо си беше. И данъци плащахме, и аз даже войник ходих. Веднага след Шипка ме викнаха, на другото лято. Служих, служих… После се прибрах, ожених се, те тоя се пръкна, други три още имам… И си знам – наше си е. Пък княз ли, цар ли – викам ти, все тая е…

-Важното да не е турско – рече изтежко мълчаливият чичо Косан.

- Изобщо чуждо да не е – натърти бай Петко – Ако нещо има… Ние сме насреща. Видяхме я вече свободата, кривичка е, скъпо я плащаме, ама турците повече вземаха. И грабеха, най-важното – грабеха… Нашето е друго – барем мир има…

Иван се опита да подпита знаят ли за Дуранкулак, но хората изобщо не бяха чували за селото, камо ли за събития отпреди седем-осем години. Гледаха си своето – селото, близките, родата. И хич не искаха да слушат за далечни села и хора. Всяка коза за свой крак, както отсече чичо Косан…

На кръстопътя се разделиха. Каруцата зави на север, отнасяйки киприя ерген към бъдещето му. Седеше отгоре изправен като за снимка, макар никой да не се мяркаше по близките нивя. Кой знае какво виждаше и чакаше от бъдещето.

А след него здраво стъпваха по пътя си тримата селяни – уверени в укрепената през вековете правота: нищо ново под слънцето, дръж по царския път, живей като другите и всичко ще ти е наред…

11.

Този път имаше време и за ваната. Излегна се и се отпусна. Малко накриво беше – още го пареше лявото рамо. Стражарският бич беше тежичък, а и ударът от високо беше прицелен, за сваляне на противника…

Случи се след раздялата със сватбарите. Просто изведнъж отнейде излетяха конни стражари. Петима. Може би бяха придружавали някой големец някъде си, може би бяха изпратени към Търново – на помощ за очакваното струпване на народ, но препускаха устремно. Което – поне според Иван – не беше необходимо. До празненството имаше време, всичко беше спокойно, пътят почти пуст, че и достатъчно широк, та кавалкадата да мине безпрепятствено.

Обаче… Доскоро селски мъжаги, полуграмотни, наперени с неочакваното си издигане, горди в униформата, самоуверени с преметнатите през рамо пушки, висящите шашки и яките камшици, стражарите като че искаха да покажат на околните колко над тях са. И на себе си – вече са се издигнали, скоро може дори фелдфебели да станат. А, както се знае от българите, минали през казармата – над фелдфебела са само началникът му и небето…

Та първият замахна и стовари бича върху Иван. В последния момент той се извъртя, пое удара с лявото рамо, а после – което сетне отчете като грешка, не се стърпя, с бърз замах хвана стражаря за прелитащия ботуш и го прехвърли буквално през седлото…

Останалото се разви като по учебната програма в  тренировъчната база. Четиримата се опитаха да го заобиколят и смажат с конете, той се метна на опразненото седло, смъкна двама с изненадващи хватки, другите двама порази с точни удари в гърлото и диафрагмата…

Цялата схватка се разви за две минути най-много. Пътници нямаше, никой не видя какво стана. И след малко на пътя се въргаляха само петима мъже в доскоро чисти и лъскави униформи, четири коня объркани дърпаха от оцелялата край пътя трева, петият летеше далеч от мястото.

Близо до града Иван остави коня в някаква горичка, разседла го, до седлото сложи останалия в ръката му бич. И замина.

Останалото беше по плана – успя да намери файтон, файтонджията се зарадва на богатата кирия – чак до Варна, в града лесно откри нужната къща. Нали преди три месеца - или осем години по тукашното време, беше идвал вече. Прехвърлиха го и с удоволствие се отпусна във ваната…

Чистите дрехи го чакаха в предверието. Облече се. Сега трябваше да се яви пред комисията и докладва. Обясненията бяха нужни – техниката си е техника, записите записи, но личното мнение, усещанията, отношението на реал археолога си оставаше най-важното. Друго си е човек да види и оцени. Субективно – което означава точно. Фактите са си факти, много показват, но отношението говори…

В коридора срещна Климент. Беше се завърнал преди два дни от Клокотница, сега си почиваше.

- Ей, направи три експедиции – рече Климент – Полага ти се месец отпуск…

- Знам…

- И къде ще отидеш?

- Не зная още. Мисля си за място, където няма да има хора, ще сме аз и света, ще…-

- В мезозоя? – засмя се оня.- При това намазан с горчица, че да съм по-вкусен за някой звяр – поде шегата Иван.

Климент стана сериозен.

- Как ти се стори работата?

Иван се замисли.

- Времената са различни, хората – еднакви…

Край