32.
“Второ денонощие – жива съм”, отбелязах си аз доволно, събуждайки се на сутринта. Двадесети септември. Опитах се да се надъхам с оптимизъм, пресмятайки изминалото време в проценти, десетични дроби и т.н. Нещо като надъхване за работната седмица – ето, вече е вторник, значи като мине утре, т.е. сряда, остава само четвъртък, а петък е вече последният ден. Сетих се за вица с “Ама всяка сряда ли ще работим?!” Символично погледнато щях да се намирам във въпросната “сряда” още доста дни...
Поне условията се бяха подобрили. Не, белезниците не ги свалиха, в светлината на последните събития ме смятаха само за по-опасна, а не обратното. Но пък преди лягане ме нахраниха за вечеря. И то добре ме нахраниха – за първо ястие пилешка супа, за второ – шницел с пържени картофи и салата, че дори и плодов йогурт за финал. И не ме закачаха за нищо. Касим сякаш беше потънал вдън земя, сигурно разследваше атаката. Която за него може би щеше да е доказателство на думите ми, но за мен си оставаше пълна заг ...