Чувствах се толкова странно. Никога, досега, не ми се бе случвало подобно нещо. Откак я зърнах, не спях, не ядях, спрях да ходя и на лекции. Седях в парка, скрит под сенките и наблюдавах входа на университета. Знаех ù програмата. Кога трябваше да влезе, кога да излезе. И чаках. С часове. Движеше с едра, размъкната повлекана, с плетка вместо коса, зелен грим и крещящо-лилаво червило. Съквартирантката ù. Никога не се разделяха. Беше ù като бодигард. Доближеше ли я мъж, тя му налиташе. Страшен цербер, с гръмогласен глас и здрави пестници. Чудех се, какво прави момиче като нея с такъв самец. Тръгвах след тях, на спирката се притаявах из тълпата, а в тролея сядах най-отзад, но не я изпусках от поглед. Бяха адашки двете. Двете Нини, така ги знаеха всички. Идваха от малък град в подбалкана, амбицирани да се слеят с голямата тълпа. Моята Нина беше пълна противоположност на приятелката си. Слабичка, средна на ръст, с големи, черни очи, кестенява коса и тих, чуруликащ гласец. Живееха в триетажна кооперация, зад пазара. Срещу тях имаше неголяма детска площадка,  малък парк с кестени и няколко рехави храста. Изпреварвах ги по пътя и се притаявах тук. Влизаха във входа. Скоро след това балконската врата на първия етаж се отваряше. Имаха сенник, под който обикновено седеше, облечена в бански. Завиждах на ветреца, че се любува безпрепятствено на прекрасното ù тяло. Какво не  бих дал, за да съм на мястото му.  По тая алея, където се криех, често минаваше мъж с кучето си. Малко над петдесетте, слаб, строен, с изпъната по военному стойка. Срещаше се с по-млада от него жена, сядаха на пейка и говореха. Понякога се целуваха, понякога се караха. Един ден се появи, беше някак тържествен в спретнатия си, сив костюм, гладко избръснат, стъпваше енергично, като на парад. Носеше букет. Мина покрай мен и дори не ме забеляза. Застана до пейката, като поглеждаше постоянно часовника си. Беше нервен, досущ като ученик. Чакаше я.
Мина доста време. Моята Нина се прибра в стаята, светна лампите, свечеряваше се. Някой ме потупа по гърба. Обърнах се:
- Хубава е!
Очите му гледаха към осветения прозорец. Смутих се, за толкова време никога не ме бе заговарял. Беше сам, унил и посърнал.
- От месец те наблюдавам как въздишаш по това момиче. Бъди мъж, иди и ù кажи, че я харесваш, покани я на среща.
- Ама, аз... -  запелтечих, а той продължи:
- Някои неща или ги има, или ги няма. Ако ги има, срещаш ги, или се разминаваш с тях. Няма гаранция, че като се срещнете, ще бъдете заедно, но поне ще знаеш, че си опитал. Докато не е късно и не си я видял да минава покрай теб с  друг.
Тикна цветята в ръцете ми.
- Вземи! Някои неща не могат да бъдат поправени. Стрелките се въртят все в кръг, момче, все в кръг, но никога не се застъпват за повече от минута. Не оставяй на времето да те излъже. Като мен...
Последните му думи дочух, когато вече потъваше в настъпващия мрак. С увиснали рамене и скършена походка в изведнъж овехтялия, сив костюм. Думите му отекваха в ушите ми дълго, след като си беше отишъл.
"Времето", мислех си. Какво общо има то. Не го разбирах, но като че ли в неопитността си се осланях на думите му. Сториха ми се мъдри, макар пропити с тъга. Винаги ли мъката облагородява човек? Не бях сигурен, че съм готов за среща, макар често да си мислех за това. Осъзнавах, че нерешителната ми натура се осланя на съдбата. Е, случи се. Не зная как, но намерих сили да пресека улицата и да изкача стъпалата. Пред вратата вече разбрах, че той е прав. Каквото и да стане, поне ще съм опитал.
Отвътре долиташе глас, познах я, говореше бързо, възбудено обясняваше нещо. Сигурно на оная, с плетката?
- ... и го виждам, че винаги, когато мина покрай него, извръща глава и се изчервява. Също като момиче, толкова е мил!
- Абе ти, не вярвай много-много на мъжете! -  апелираше за внимание гласът на Голямата Нина. - Те всичките мислят само за едно! Мъже, ха!
- А, не, не! Този не е такъв, личи му! Много го харесвам, а усещам, че май и той мен...
Гласовете вътре продължаваха спорят, а мен кръвта ми се качи в главата. Значи, все пак ме е забелязала! Оня ден, пред университета, погледите ни се срещнаха, а аз пламнах, като след шамар. В тролея, на няколко пъти отново. Можех да се закълна, че говори за мен. И какво каза: "толкова е мил "! Боже мой! Това ли е щастието? Изведнъж ми се пританцува. Ей, господин военен, ще ми се да извикам, много ти благодаря, че се появи точно сега!   И за съветите! Благодаря ти! 
Какво нещо е животът! Един си тръгва с разбито сърце, друг сияе и не си намира място от радост...
Ключалката се превъртя, вратата се пооткрехна. Някой излизаше. Зърнах моята Нина, чух последните ù думи:
- Чао, скъпа. Ще мина оттам, в момента е на работа, в кафето. Ще се завъртя, уж да пийна нещо.  Дано тоя път се престраши и ми предложи среща.
Сградата рухна върху ми! Почувствах се като смазан. Едва се отместих встрани, сблъскахме се. Облегна се на мен, залитна, усетих аромата на тялото ù, свежо ухаещо, примамливо. Недостижимо. За миг очите ни се срещнаха. Бяха засмени, замечтани.  Изобщо не ме видяха. Но зърнаха цветята:
- Оу! Калии! Любимите ми!
Обърна се към апартамента и извика:
- Адашке, май имаш гости. Щастливка!
Стъпките ù избягаха по мраморната настилка, смейки се, а гласът им ми напяваше един рефрен:
- Времето!... Времето те излъга!... Времето...

*  *  *