Дните минаваха като рицар през буря... в болезнено мълчание. А от последното ти съобщение изминаха точно 13 дни и няколко часа, последната мисъл към теб се прокрадна в съзнанието ми преди малко - всъщност не съм спирал да го правя... как звучи само - като от устата на наивен младеж... в какъвто помежду другото се превръщах. Докато чувах гласа ти, поне се чувствах извисен, изпълнен с енергия, доблест и мечти... болката, която ми причиняваш с мълчанието е по- силна от мисълта за гарван, кълвящ кървящи рани... А това, че израснах в семейство, раздирано от скандали, нищета, презрение и безмълвие, ме караше да пия до дъно от горчивата чаша? Дали съжалявам ли? По-скоро бих предпочел да не съм живял... Това само ме направи личност, която е с положителност по-различна от болшинството маргинализирана маса. Съжалявам само, че спечели сърцето ми, погали го и го изхвърли през прозореца на кулата издигаща се между нас... като непреодолим пиедестал. Също и за това, че вече не съм същият...
Оттогава ...