Костанда нахрани кокошките, събра яйцата в престилката си и се прибра в къщи, тътрузейки лежерно галошите си, сякаш нямаше никакви дертища. Но…нещо не я свърташе на едно място. Кършеше нервно ръце и сновеше напред-назад в ниската стаичка. Не запали газеника, а от време на време се припуляше на запотеното стъкло, с поглед уж устремен към двора, а не виждащ нищо. Той знаеше какво търси и без да гледа. Разбърка за кой ли път манджата на огнището, за чието съдържание и вкус все й беше тая, притуря съчки в огъня и пак се устреми към прозореца. Една нервна бръчка се беше врязала между веждите й и загрозяваше бялото й чело, а плътните й устни вече бяха изпохапани до кръв. Издишаше тежко. Направо пуфтеше. Сигурно я чуваха чак вън, на улицата. Ама не й пукаше. Ако й пукаше въобще, щеше да си седне на задника. Ама Костанда не би. То си беше чиста краста. Опасна, забранена, греховна, ама сладка. Чуждият мъж. Вече три години - тя и Станкин Кольо прескачаха всякакви граници, не само дувари. Отначал ...