Живели в малка квартира с детето си. Времената били такива. Кризи и недоимък. Или може би на тях нищо повече не им трябвало. Обичали се истински и се подкрепяли. Той все ѝ повтарял, че любовта му е по-силна от живота, а тя се усмихвала и му отговаряла, че е всичко за нея. Били млади и влюбени. Животът ги зарадвал с още едно детенце и щастието им наистина било пълно.
След това по естествения ред на света, започнали да се издигат в професията, да си позволяват все повече нови неща, да пътуват, да се радват на живота. Неусетно се откъснали един от друг, залисани в собствените си проблеми и когато веднъж той отново ѝ казал, че любовта му е по-силна от живота, тя само го погледнала без да му отговори. Опасявайки се, че я губи, той започнал по всякакъв начин, да се опитва да доказва любовта си. Но това вместо да я зарадва, започнало да предизвиква досада у нея. Започнала да го избягва, да е щастлива там където не бил той, започнала да търси компанията на други. Той се отказал от всичко в стремежа си да я върне при себе си. Сменил работата си, хобитата, приятелите, правил всичко, което си мислел, че ще и се хареса. Но не се получавало. Тя останала хладна и сякаш тези неща още повече я отдалечавали. Накрая вече живеели заедно, но сякаш били непознати. Той още искал да си я върне, но знаел, че не зависи от него. Продължавал да се грижи за нея и да прави всичко, което било по силите му, но вече не ѝ досаждал с думи за любов.
Тогава един ден, тя получила телефонно обаждане. Викали я спешно в болницата. Не ѝ обяснили, просто трябвало да отиде по най-бързия начин. Когато пристигнала, лекарят я завел при него, обяснявайки ѝ че съпругът ѝ се е опитал да помогне на младо момче, но нещата са се объркали и сега той си отивал. Тя влязла в стаята и го видяла, отпаднал, отпуснат, разбрала че му остават само минути живот. Тогава се разкрещяла истерично на лекаря, на млада жена свита и ридаеща до неговото легло, на сестрите, на всички наоколо. А той немощно, тихо я викал. Повтарял „мила“, „мила“, но тя не го чувала в гнева и уплахата си. После бавно осъзнала, че той я търси, чула гласа му и се привела над него да чуе думите му, а той прошепнал в ухото ѝ и ѝ се усмихнал. Тя стиснала ръката му и сълзите ѝ го изпратили по последния му път.
Сега седя на верандата и с усмивка гледам как децата ми си играят с децата на Роси и Пламен. Толкова са близки и така се разбират, все едно във вените им тече една кръв. Така и трябва да бъде, израснали са заедно, от както са се родили. Така и трябва да бъде не само заради това. Преди години Пламен бил тежко болен. Бъбреците му отказали да работят и един ден извикали Роси, за да ѝ кажат, че не могат да намерят подходящ донор. Пламен умирал и тя не издържала, излязла навън и се разплакала до стълбите на болницата. Баща ми минал точно тогава от там. Попитал я защо плаче и тя безпомощно му казала. Той влязъл с нея в болницата и поискал да проверят дали може да помогне на Пламен. Оказало се, че може и той помолил веднага да пристъпят към операция. Лекарите направили всичко възможно, но нещо се объркало и операцията била неуспешна. Тогава баща ми предложил и другия си бъбрек, настоял да го вземат, излъгал че е болен и му остават месеци живот. Казал, че младият мъж трябва да живее и ще разпише каквото е необходимо. Нямало време за губене. Единият от двамата трябвало да живее, а другият да си отиде. В крайна сметка втората операция станала успешна и Пламен сега налива от каната с вода и нарязана вътре краставица на децата, и се гони с тях по окосения двор. Роси е отстрани и с лъчезарна усмивка помага на дребосъците да му избягат. Двамата се обичат безумно. Отначало ги мразех, за това което е станало, после разбрах истината и сега са ми като брат и сестра. Когато майка ми се привела над ухото на татко, той и прошепнал с последните си сили: „Мила, те се обичат истински.“
© Èдин Гравън All rights reserved.