Заваля изведнъж. Бурен, лепкав дъжд, леден - не според сезона. Свари ме на десетина метра от автобусната спирка и ме принуди да се прислоня под стряхата на случаен дом. Видях се на сушина и започнах да се оглеждам. Оживеният до преди минута площад бе опустял. Всеки някъде се беше сгушил. И тогава, като по чудо изникна, кой знае откъде, едно куче. Куче ли? По–скоро спомен за куче. Проскубаната, овехтяла до безпаметност козина седеше върху мършавото му телце на кичури, които всеки момент се променяха, според водната стихия, която го обливаше. Опитах се да разпозная цвета, но това беше невъзможно. Тази козина сигурно вече и сама не помнеше цвета си, а там, където наквасените кичури се разделяха, под дъждовните вадички прозираше синкаво-белезникава кожа обвиваща грохналото тяло на старото куче. Ушите му - навярно някога са били гордостта на стопанина му - днес потреперваха немощно, като че ли искаха да кажат: ”И аз съм от порода... бях от порода.” И опашката, и муцуната - всичко говореше з ...