- И какво сега? По телевизията страх, на работа също. Страхувам се да не остана без пари, без отопление за зимата. Страх ме е да не изгубя авторитет и доверие сред близките си, толкова трудно спечелено.
Такива мисли се редуваха една след друга в главата на Росен още от сутринта. Беше почивен ден и можеше да поспи повече, но не го свърташе на едно място. Изпи си кафето, което не му донесе сладост, както преди време. Усещаше как между пръстите му изтичаха онези моменти, които му доставяха удоволствие. А те не бяха много. Миг, в който пие кафе, следобедната дрямка в почивен ден и разходка в парка. Росен не общуваше с много хора. Може да се каже, че бе затворен човек. Така той живееше в собствен свят, в който бяха чужди злобата, зависта и омразата. Говореше си само с вътрешния глас. Напоследък не се разбираха. Мъжът се погледна в огледалото и каза тихо:
- Остаряваш, момче! Виж, колко бръчки, да бяха поне от усмивки. Хората си живеят и се смеят, а ти се страхуваш от най-малкото.
Изми чашата ...