10. Като слънцето и въздуха

       Най-после изкласихме. И то не как да е, а мощно и стремглаво! Преди нас от четвърто отделение учениците преминаваха в първи клас, а ние се озовахме направо в пети клас. Но с това не се изчерпаха чудесиите в училище. Шестицата беше низвергната и петицата стана отлична оценка; разделиха учебната година на четири срока и преди да се усетим, че е започнал новият срок, вече трябваше да се оформят оценки; имахме изпити в края на всяка учебна година и още куп нововъведения...

        – Учим се от безценния опит на великата Съветска страна – беше казал директорът при откриването на новата учебна година. – Нашият вожд и учител другарят Георги Димитров ни завеща да пазим българо-съветската дружба като зеницата на окото си, защото тя ни е нужна така, както слънцето и въздухът за всяко живо същество.

       Само не ми стана ясно защо опазването на българо-съветската дружба трябва да е съпроводено от сътресения в училище.

       Учителката по руски език другарката Желябова ни беше класна. Още първия час ни каза, че нейният предмет е най-важният, защото скоро всички прогресивни хора по света ще говорят руски и така ще се обединят, за да победят империализма.

       Желябова беше дребничка и слаба млада жена с рядка пепеляворуса коса. Любимият ѝ поет беше Маяковски и тя ни четеше една негова поема за деца, в която той повежда читателите си на пътешествие, за да им представи живота на хората в различни държави и градове по света. Един самолет ни пренася от Москва направо в Париж:

Пошли сюда, пошли туда –

везде одни французы.

Часть населения худа,

а часть другая  – с пузом.

Куда б в Париже ни пошел,

картину видишь ту же:

живет богатый хорошо,

а бедный – много хуже.

       Това със сигурност не беше моят Париж...

       Маяковски не можа да стане любимият ми поет, но аз харесвах руския език. Бях го усвоила доста добре през годините на ранното си детство, когато около мен звучеше руска реч. Харесвах и другарката Желябова, и не само защото бях нейната любимка в класа. Имаше в нея нещо почти детско, някаква възторжена наивност, която будеше неволно умиление. В часа на класния тя ни разказваше как ще живеем, когато построим комунизма: парите ще изчезнат, защото всичко ще бъде безплатно; ще има изобилие от материални блага и всеки ще получава това, от което има нужда. Тя говореше дълго и все повече се въодушевяваше, очите ѝ блестяха, повдигаше се леко на пръсти и правеше вълнообразни жестове с ръце – сякаш всеки момент ще политне към светлото бъдеще на построения комунизъм.

       Трудно ми беше да проумея как ще стане това чудо: всекиму според потребностите. Кой ще определя нуждите на хората? Или всеки сам ще решава от какво има нужда? А къде ще се дянат алчните хора, които ще искат да заграбят повече за себе си? И как ще се осигури това изобилие от материални блага? Не, тази работа ми изглеждаше чиста фантасмагория. Желябова обаче искрено вярваше, че всичко това ще се случи, а аз не исках да я разочаровам с неуместни въпроси.

  *

       Всеки ден по света умират хора, но едно е да умре Лудото Ламби, а съвсем друго – Йосиф Сталин. Лудото Ламби умря през февруари 1953 година. Говореше се, че в милицията са го смазали от бой и след няколко дена умрял, но дали е вярно – никой не можеше да потвърди със сигурност. Улисани в делничните си грижи, хората бързо го забравиха. А Йосиф Сталин умря в началото на март и градът потъна в дълбок траур. По фасадите на много сгради бяха спуснати черни знамена, а по високоговорителите звучеше траурна музика.

       Над главния вход в училище също висяха две черни знамена, а между тях беше окачен огромен портрет на Сталин с черна лента в единия ъгъл. Събраха ни в училищния двор и ни накараха да коленичим, за да отдадем почит с триминутно мълчание към най-великия вожд на всички времена и народи. Минутите се нижеха бавно. Не смеех да вдигна глава, за да не си навлека гнева на директора, но хвърлях коси погледи към съучениците си. Никой не изглеждаше особено натъжен, дори и Пламен, въпреки че се опитваше да изобрази нещо като мъжествена скръб.

       – Днес сигурно ще учим с намалени часове – прошепна ми Недка.

       – Обаче и междучасията ще бъдат намалени – казах ѝ също шепнешком.

       И в този момент в притихналия двор се разнесоха покъртителни вопли. Неволно вдигнах глава и се огледах. В средата на първия ред историчката Драгнева, коленичила и с приведена глава, тресеше рамене и ридаеше на глас за другаря Сталин.

  *

       Обичам да пиша писма. През учебната година редовно си пишехме с баща ми. През лятната ваканция изпращах на майка си дълги писма, а на Недка и Росен – картички с изгледи от плажа и морето. Но никога не ми е минавало през ума да си кореспондирам с непознати хора. Ето че и това се случи. Бяхме в шести клас, когато дружинната ръководителка ни раздаде адреси на съветски пионери. На мен ми се падна някоя си Кузнецова Олга Степановна от град Свердловск. Желябова обеща да помага на учениците, които се затрудняват с руския, и дори написа на дъската образец на първото писмо, което трябваше да започне така:

Здравствуй, незнакомый друг / незнакомая подруга!

       Меня зовут...

       Не харесах образеца на Желябова, беше суховат и скучен, освен това съчетанието непозната приятелка ми звучеше глупаво, затова отложих писането, за да помисля как да стане по-интересно. На другия ден в часа по руски тя дойде при мене и тихо ме попита:

       – Марина, изпрати ли писмото?

       – Не съм го написала – казах, – имахме много домашни за днес.

       – Добре, покажи ми го, преди да го изпратиш.

       – Но аз не допускам грешки...

       – Знам, но нека да го видя.

       Не беше трудно да се досетя защо тя иска да види само моето писмо. На следващия ден я изчаках пред вратата на учителската стая. Тя излезе в коридора с дневник в ръка. Подадох ѝ писмото, написано изцяло по нейния образец, и попитах:

       – Директорът ви поръча да ме проверявате, нали? Какво си мислите, че ще напиша на едно непознато момиче?

       Тя се притесни, по шията ѝ избиха червени петна.

       – Виж, Марина, в момента международното положение е сложно. Другарят директор е прав, когато изисква от нас да бъдем бдителни. Класовият враг...

       Не я оставих да довърши, обърнах се и си тръгнах, защото ми се доплака.

       – Марина, почакай! – чух я да казва след мене.

       – Вие бяхте любимата ми учителка – извиках, без да се обръщам към нея, за да не види сълзите в очите ми. – Била съм пълна глупачка!

       Изпратих писмото на Олга Кузнецова, тя ми отговори, но повече не ѝ писах. И не само заради Желябова. Олга владееше безупречен краснопис, но писмото ѝ беше по-скучно и от моето. Единственият факт, който задържа вниманието ми, беше, че живеела недалеч от къщата, в която били убити последният руски цар и цялото му семейство. Но не ставаше ясно това повод за гордост ли е, или спотаено състрадание...

  *

       Един ден към края на учебната година в класната ни стая влезе дружинната ръководителка и каза:

       – Нося ви чудесна новина. Двама пионери от нашето училище са избрани да летуват в пионерския лагер в Артек, и единият е от вашия отряд.

       Нямаше нужда да казва името му: той вече беше станал от чина си, а приятелят му Гецата започна да ръкопляска.

       – Желаем ти незабравимо пионерско лято, Пламене – не стана ясно защо дружинната говореше от името на всички. – А наесен още на първия пионерски сбор ще разкажеш спомените и впечатленията си от Артек.

       Нямах особено желание да ходя в Артек – бях му се нагледала от съветската кинорубрика „Пионерия”, с която често завършваха седмичните кинопрегледи. В Артек дори през лятото носеха униформи и пионерски връзки, ходеха навсякъде под строй, маршируваха и пееха, а едно изпъчено момче надуваше тръба, за да им възвести кога да стават от сън и кога да се строяват за проверка. И пак отряди и дружини с техните председатели, и пионерски поздрави с вдигната над челото ръка, и рапорти, и сборове... Не, благодаря!

       В последно време обаче от дълбините на съзнанието ми се долавяше гласецът на една друга Марина, коварна и досадна.

       – Защо не си припомниш баснята за лисицата и гроздето? – шепнеше тя с ехидното си гласче. – Сигурна ли си, че не искаш да те изпратят в Артек? Добре де, Артек може и да не ти харесва. Но има и други места, по-красиви и примамливи. Те обаче са достъпни само за избраниците. А ти никога няма да ги видиш, защото родителите ти са бивши хора, а баща ти е обявен за народен враг.

       – Млъкни! – крещях ѝ наум. – Представяш ли си как ще се почувстват майка ми и баща ми, ако те чуят? А ако душата на баба Катина в момента чете мислите ти?

       Но тя не млъкваше.  

       – Ти си първа в класа по успех, но последна по права́. Винаги ще бъдеш подозирана и отхвърляна. Дали няма начин това поне отчасти да се промени? Например ако си по-активна в пионерската организация и ако поискаш да те включат в Деня на художествената самодейност, за да рецитираш стихотворението „Към Партията”...     

       – Ще те убия, гадино мръсна! – крещях ѝ вече с пълен глас. – Заклевам се, ще те убия!

       Убийството на другата Марина не беше лесно и не можа да стане изведнъж. Много ми се иска да си припиша изцяло заслугата за нейната кончина, но истината е, че имах съучастник.