14. Тайфата

       Елеонора подцени „Чико от Порто Рико”. Песента стана много популярна, пееха я по концерти, в ресторантите, звучеше по радиото, дори и Леа Иванова я включи в репертоара си. Ние, децата на народни врагове, също я харесвахме, и не само заради мелодията. Защото едно е да разучаваш в час по музика „Партизан за бой се стяга”, а съвсем друго – да пееш с пълно гърло в Градската градина любимия ни куплет:

Чико от Порто Рико,
в Америка очаква те живот честит.
Чико от Порто Рико,
там ще спечелиш ти пари с торби.

       И Мильо (както ласкаво наричахме всеки милиционер) не може гък да ти каже, тъй като песента е „правилна”, тя изобличава нехуманната, експлоататорска същност на капитализма. Освен това симпатичен ни беше този Чико, той беше свободен човек, беден, но свободен! Хрумнало му „в прекрасен ден” да замине за Америка, и хоп! ето го там. А ние нямахме право да пътуваме дори до български градове и села, които се намират в граничната зона. За там се вадеше „открит лист” от милицията, но на нас никой нямаше да ни го издаде, за да не избягаме през границата. Толкова го харесахме въпросния Чико, че си избрахме първите тактове на песента за сигнал на тайфата. Обикновено надвечер, щом чуех, че момчетата свирят с уста сигнала под прозорците ни, веднага излизах, за да измислим с какво ще запълним вечерта.

       Първо бяхме само четирима: аз, Стас, Дългия и Росен, но вече ни наричаха „тайфата на Стас”. После към нас се присъедини Тото от класа на Росен. Той беше здраво, набито момче и вършеше добра работа, когато тайно от мене ходеха да се бият с други момчета заради някакви момчешки конфликти, които очевидно можеха да се разрешат само с бой. На другия ден идваха на училище с драскотини и синини, но усмихнати и доволни. Освен това Тото беше от „нашите”: баща му бил офицер преди Девети. И въпреки че се е сражавал в редовете на българската армия срещу войските на Вермахта в последната фаза на Втората световна война, и въпреки че е загинал в боевете край река Драва в Унгария, за комунистите той си остана „царски офицер”, следователно – враг.

       Очакваше се противниковият лагер да прояви интерес към нашата сговорна дружина, но се надявахме, че няма да го направят по най-тъпия начин. Напразно! Веднъж при нас дойде Гецата, най-добрият приятел на Пламен.

       – Писна ми онзи пуяк да ме използва, искам да движа с вас. Ще ме приемете ли?

       – Ти спомена ли на Пламен, че ще го наречеш „пуяк” пред нас, или проявяваш самоинициатива? – попита го Стас.

       – Какво искаш да кажеш?

       – Геца, по-добре си признай, че Пламен те изпраща, за да ни шпионираш – доближи го Иван и се надвеси над него.

       – Няма такова нещо, честна комсомолска.

       – Я се пръждосвай заедно с твоята „честна комсомолска” – изрепчих му се и аз.

       – И ако продължиш да слухтиш около нас, ще те хвана и ще те спукам от бой – предупреди го Тото и го погледна страшно.

       За разлика от Гецата Лобач беше приет единодушно в тайфата. Той всъщност се казваше Петър, а за прякора му беше виновен учителят по математика Николов. Трябваше да решим една трудна задача по геометрия и Лобач, както винаги, реши първи задачата. Николов прегледа решението му и каза: „Браво, много елегантно! Ти си нашият Лобачевски!” Освен че беше зверски добър по математика, Лобач свиреше чудесно на китара. Понякога вземаше китарата си, отивахме на поляната в края на Градската градина, сядахме в кръг на тревата и пеехме, а той ни акомпанираше. В семейството на Лобач нямаше пострадали от комунистите; той ни подкрепяше по чисто рационални подбуди.

       – Правилно ни наричат социалистически лагер – обясняваше ни разпалено той, – ние наистина живеем в някакъв затворнически лагер. Нямаме право да го напуснем и не знаем какво става извън него по света. Там някъде хората се занимават с истинска наука, пишат книги, правят филми, създават музика, но до нас не достига нищо, защото сме зад „желязната завеса”.

        – Умник е нашият Лобач! – клатеше глава Тото.

       Бях предложила и на Недка да се присъедини към тайфата, но тя ми отказа.

       – Разбери ме правилно, Марина, не мога да се мотая с вас по улиците и в градината, Сашо ми е забранил. Каза, че ще скъсаме, ако ме види в компания с други момчета. Но ние с теб си оставаме приятелки, нали?

       Сашо беше гаджето на Недка. Не го познавах добре, защото беше с две години по-голям от нас, но Недка беше влюбена до уши в него.

       Понякога си мислех колко е хубаво, че ние със Стас не приличаме на другите двойки, които се бяха нароили сред връстниците ми напоследък. И през ум не ни минаваше да прекарваме свободното си време само двамата – като Недка и нейния Сашо. И какво ще правим? За какво ще си говорим? „Обичам те! – И аз те обичам!” Тази представа ми изглеждаше пошла. Стас по необясним начин привличаше хора от нашата кръвна група, а на мен това ми харесваше. За нищо на света не бих се лишила от приятелството на тези толкова различни един от друг, славни момчета: Дългия, Росен, Лобач, Тото...

       „Всички познават Стас” – беше ми казала Дарина онова лято във Варна. И тук вече всички познаваха Стас. Харесваха го или го ненавиждаха, но не можеха да го отминат с безразличие. За разлика от мене той не беше амбициозен ученик; получаваше добри оценки без особени усилия и сякаш успехът в училище не го интересуваше. Не демонстрираше протеста си в учебните часове като Дългия, но по свой начин отстояваше достойнството си. Веднъж в коридора се боричкаше на шега с Тото, директорът излезе от дирекцията и му се развика. Стас му отговори нещо и директорът посегна да го удари. Стас бързо хвана ръката му, свали я надолу и му каза: „Не смейте да ме удряте! Мен и баща ми не ме бие.” Тази случка, разбира се, се разчу и му донесе още популярност. А аз осъзнах в какво е силата на Стас: той не се страхува. Всичко, с което властта искаше да ни пречупи – заплахи, забрани, изселване, заклеймяване – сякаш минаваше покрай него и не можеше да го засегне.

  *

       За тайфата настъпиха трудни дни, когато в училището ни беше назначена нова директорка. Дългоносия плешивец го бяха издигнали на ръководна длъжност в някой си комитет на Партията и на неговото място дойде Петрана Пандова. Говореше се, че са я назначили на този пост заради мъжа ѝ, който бил много заслужил другар: навремето, когато чул, че Червената армия нахлула в Добруджа, хукнал с букет цветя по шосето извън града, за да я посрещне първи.

       Пандова не отстъпваше на Драгнева по настървението си към потомците на народни врагове и към непокорните ученици, но беше по-опасна, защото имаше власт. Тя беше едра жена с гъсти вежди, които ѝ придаваха доста войнствен вид. Носеше строг черен костюм и високи ботуши с налчета. Когато  маршируваше по коридорите, стъпките ѝ зловещо кънтяха из цялата сграда. Очевидно беше решила да превърне училището в казарма, затова хвърляше много сили в спазването на изискванията за униформите. Всяка сутрин оглавяваше пред входната врата плътен кордон от учители, които щателно ни оглеждаха от глава до пети, преди да ни пропуснат в сградата. Отчупил се е крайчецът на герба върху фуражката или баретата? Вместо семплата бяла якичка от хасе на черната престилка си позволяваш копринена на фестончета? Опитваш се да минеш през кордона с тъмнокафяви обувки, защото черните са се скъсали и са при обущаря? Не, Пандова не би допуснала такива провинения. Е, ако си от кастата на любимците, получаваш само предупреждение: „Влизай сега, но утре те искам в опрятен вид.” Обаче за нас нямаше милост. Изхвърляха ни зад кордона, накрая всички влизаха, сградата се заключваше, а ние оставахме навън и получавахме по едно неизвинено отсъствие. През първото междучасие трябваше да се явим в дирекцията, за да покажем, че „сме се привели в опрятен вид”. В противен случай се трупаха още неизвинените отсъствия.

       – Каква беше онази якичка, с която се опита да се промъкнеш в сградата тази сутрин? – разкрещя ми се Пандова, още щом подадох глава в дирекцията през първото междучасие.

       – От жоржет – отговорих, като се осмелих да я погледна дръзко в очите изпод гъстите ѝ вежди.

       – Ще те предложа за наказание, ако още веднъж ми демонстрираш буржоазния си произход с разни финтифлюшки! Марш в стаята си!

       Но най-лошото беше, че Пандова, която имаше часове само в две паралелки, беше избрала нашия клас, за да ни преподава Основи на дарвинизма. Независимо от названието на този учебен предмет, тя отделяше най-много часове не за теорията на Дарвин, а да ни осветли научните постижения на великия съветски агроном и съкрушител на класическата генетика Трофим Денисович Лисенко.

       – Ох, този Лисенко ме преследва – каза ни Стас една вечер. – Заради него ме изключиха от училище във Варна.

       – Разкажи ни какво стана.

       – Ами... нали помните, че и в прогимназията учихме за Мичурин и Лисенко. Веднъж баща ми надникна в учебника ми по естествознание и каза: „Какви глупости ви учат! Този Лисенко не е никакъв учен, той е шарлатанин.” И аз, нали бях още млад и зелен, повторих това в часа по естествознание. Дори не знаех какво значи шарлатанин, но думата ми хареса.

       – Ти каза ли от кого си я чул? – попита Росен.

       – Не, разбира се, не бях чак толкова глупав. Как ме виждате като българския Павлик Морозов? Разпитваха ме, но излъгах, че случайно съм чул на улицата един разговор за Лисенко между непознати хора. Сигурен съм, че не ми повярваха.

       – Аз ще кажа на Пандова, че Лисенко е шарлатанин – изпъчи се Дългия.

       – Да не си посмял! – закани му се Стас. – Как мислиш, колко души ще гласуват „против”, ако директорката те предложи за изключване? Освен това мен вече никак не ме интересува кой и какъв е техният Лисенко.

       – Това не е правилно – намеси се Лобач. – Не всеки има възможност да научи истината по околни пътища. И въпросът не опира само до Лисенко. Учат ни, че всички големи открития са направени от руски или съветски учени: електрическата крушка, радиото, парната машина... Преподават ни някаква лъженаука.

       – Какво предлагаш да направим? – попитах Лобач.

       – Не зная, хайде да помислим заедно.

       – Да напишем позиви и да ги разпръснем в двора на училището – предложи Тото. – А може да ги разнесем и из другите училища.

       – Не, веднага ще ни изловят – каза Лобач. – Ако ги пишем на ръка, ще ни открият по почерците. Не може и на пишеща машина, защото всички машини в града са регистрирани в милицията и лесно ще разберат на коя е написан позивът.

       – Най-добре е да направим лозунг  – каза Стас. – Ще го заковем на стената до главния вход на училището.

       – Трябва да е нависоко – казах, – иначе байчото ще го свали още преди да отключи вратите.

       – Нямай грижа за височината – успокои ме Дългия. – Колко метра стават, като се кача на раменете на Стас и протегна ръце нагоре?

       Тази идея ни въодушеви. Втурвахме се в смело, вълнуващо и опасно приключение. Първо трябваше да измислим лозунга. Не умувахме дълго: жизнената ни среда беше задръстена от лозунги, които ни пресрещаха навсякъде: в училище, по улиците, в магазините, дори в ресторантите. А понеже наближаваше първомайската манифестация, всеки ден ни задържаха след часовете да пишем лозунги за възхвала на „бойния празник на труда”. Така че имахме самочувствието на опитни хора в лозунгарството. След кратко обсъждане се спряхме на това:

Вън съветската лъженаука от българското училище!

       На другия ден Росен донесе вкъщи голям бял кадастрон, разчертах го и написах с плътни черни букви лозунга. Решихме да го поставим в неделя късно вечерта. И вече си представяхме какъв бомбастичен ефект ще предизвика нашето конспиративно начинание в понеделник сутринта.

       Неделя вечер е. Мръква се и уличните лампи пръскат ръждива светлина по тротоара. Вървим със Стас към училище, аз нося в пазарска чанта навития на руло лозунг. Уговорили сме се с тайфата да се съберем в осем часа зад игрището в дъното на училищния двор и там да изчакаме, докато градът заспи. Ненадейно срещу нас се задава Явор Брусев.

       – Къде отивате по това време?

       – А, никъде, просто се разхождаме – казвам с най-непринудения си глас.

       – Прибирайте се вече – Брусев поглежда часовника си, – вечерният час наближава и може да си имате неприятности.

       – Да, добре. Приятна вечер!

       Отминаваме училището и след минута се обръщаме назад. Брусев вече го няма и улицата е безлюдна. Бързо се връщаме обратно, оглеждаме отново улицата и влизаме в училищния двор. Момчетата ни чакат на уреченото място.

       – Хайде бе, защо се забавихте толкова?

       – Имахме непредвидена среща, но вече всичко е наред – казва им Стас.

       Чакаме търпеливо повече от час. Стас ни шепне: „Ако утре ни извикат на разпит, ще отричате. Не сме ние и не знаем нищо за лозунга.” Накрая всичко наоколо утихва и се заемаме за работа. Иван е донесъл чук и дълги здрави пирони и двамата със Стас се промъкват в сянката покрай стените на училището, за да заковат лозунга. Аз и Росен заставаме на пост от лявата страна на сградата, а Лобач и Тото – от дясната. Разбрали сме се, ако зърнем опасност, да свирнем с уста.

       За десетина минути акцията е приключена без инциденти и ние се разотиваме.

       Тази нощ спах неспокойно и сънувах кошмар. Беше тъмно, токът е спрял и целият град е потънал в мрак. Майка ми я няма, още не се е върнала от работа. Стоях на тротоара пред къщи и я чаках. Взирах се в тъмнината, но улицата беше пуста. Изведнъж дочух тропот на коне и след малко се очерта файтонът на дядо Юмер. „Милият – помислих си, – сигурно е отишъл да прибере майка ми, за да не се лута сама в тъмното.” Но файтонът не спря пред нас, а мина покрай мене и в този миг видях, че на капрата не е дядо Юмер, а Петрана Пандова. Тя се обърна към мене. Лицето ѝ беше сгърчено, а под гъстите ѝ вежди очите ѝ бяха червени и пламтяха като разжарени въглени. Изгледа ме от глава до пети и от погледа ѝ усетих пареща болка по тялото си. След това шибна конете с камшика и те препуснаха лудо надолу по улицата. Не видях кой е във файтона, защото гюрукът му беше вдигнат, но някак си знаех, че там е Стас. Събудих се и скочих от леглото. Навън се развиделяваше.

       Най-после слънцето изгря. Трескаво се приготвих за училище и излязох. Още от улицата видях, че лозунгът го няма. Кой го е свалил? Дали са успели да го видят повече хора? Сега какво ще стане с нас?

       Първият звънец би, строихме се по класове и минахме успешно покрай кордона пред входа. Не си говорехме, само се споглеждахме. Очаквахме да доловим някакви признаци на смут, напрежение или заплаха, но всичко си вървеше по обичайния ред. Учебните часове се изнизаха рутинно и нищо особено не се случи. След часовете се събрахме в двора.

       – Къде ни е лозунгът, ма’а му стара! – почти изкрещя Дългия.

       Тото крачеше нервно напред-назад.

       – И каква стана тя? Нулев ефект!

       Стас присви очи и след малко каза:

       – Май се сещам какво е станало – и тръгна към физкултурния салон. Втурнахме се след него.

       В салона Явор Брусев подреждаше гимнастическите пейки.

       – Тъкмо ми трябваха помощници – усмихна ни се той. – Момчета, сложете дюшеците един върху друг до стената. Марина, би ли прибрала гирите в шкафа?

       Прибрах гирите и тръгнах към него.

       – Вие го направихте, нали?

       – Да.

       – Кога го свалихте? И как? Ама защо? – питаха го един през друг момчетата.

       – Снощи, веднага след като си тръгнахте, с тази стълба – и той посочи стълбата, опряна до стената на салона. – Досетих се, че кроите нещо и изобщо не съзнавате, че си играете с огъня. Не можех да ви оставя да се затриете, защото точно това щеше да ви се случи. Давате ли си сметка какъв риск поех заради вас?

       Смълчахме се.

       – Седнете тук на пейката, да си поговорим спокойно. Това беше глупав протест. Ако продължавате така, властта ще ви унищожи. И не ми казвайте, че не ви се живее.

       – А какво да правим? – попита Стас. – Да стоим със скръстени ръце и да се оставим да ни мачкат ли?

       – Трябва да трупате знания, сили и опит. Да се подкрепяте и да живеете разумно. И още: трябва да овладеете енергията си, имате я в излишък. Защо не я насочите към някой спорт? Вместо да вдигате лозунги, можете да побеждавате противниците си в полето на науката и спорта. Стасе, искаш ли наесен да те включа в отбора по лека атлетика? Имаш качества, а аз мога много да ти помогна.

       – Наесен няма да съм тук – каза Стас.

       – Какво говориш! – провикна се Дългия.

       – Съжалявам, трябваше да ви го кажа досега. Разрешиха ни да се върнем у дома. Нашите вече се прибраха, а аз останах, за да завърша учебната година.

       Станах от пейката и тръгнах към вратата. Чувах стъпки зад гърба си, знаех кой е, но не се обърнах. Спрях чак на тротоара пред училището.

       – Мисля, че трябваше първо аз да науча новината.

       – Марина, права си, не зная защо все отлагах...

       – Защото не съм ти никаква. Махай се, не искам да те виждам повече. Мразя те!

       Затичах се към оградата зад пощата, прескочих я и се сврях в беседката. „Няма да плача – повтарях си упорито, – той не го заслужава.” Преглътнах сълзите си и огледах градината. Нямаше вече лалета. По лехите бяха избуяли едри бурени. Само розите, разклонени, подивели, провираха непокорно през бурените своите бели, нежнорозови и рубиненочервени рошави главички.