21. Формулярът
Преди много години, в зората на двайсетия век, едно момиче на име Катина мечтаело да стане лекарка. Катина искала да замине за Франция и да следва медицина в Нанси. Сред будните младежи в онова време се говорело, че университетът в този град осигурява добро образование и там учат много млади българи. Но мечтата на Катина изглеждала неосъществима, тъй като семейството ѝ било бедно. Баща ѝ работел като писар в Общината, но починал твърде рано от туберкулоза и майка ѝ останала вдовица с пет деца.
Катина завършила с отличие Девическата гимназия във Варна. Работила две години като учителка в близко село, помагала на семейството си, но заделяла по някой лев и за следването си. Скоро разбрала, че и за десет години учителстване няма да събере парите, които са ѝ нужни. Катина не смятала да се отказва от мечтата си. Написала писмо до кмета с молба за финансова помощ от Общината. В писмото си между другото обяснила, че в града, а и в цяла Добруджа все още няма жена лекар и това причинява ранна смърт на много жени и девойки от мюсюлмански семейства. Общинският съвет се отзовал на молбата ѝ. Отпуснали ѝ стипендия срещу договор, че след завършването си ще работи 5 години в града като лекарка.
И така, през 1906 година Катина тръгнала от един забутан в ъгъла на Европа български градец с около 15 хиляди жители, за да отиде в Нанси да учи медицина. Върнала се с докторска диплома и работила в родния си град не 5 години, а до края на живота си.
През един августовски ден на 1934 година доктор Катина Ковачева изпратила дъщеря си Елеонора да следва фармация отново в Нанси. Тя ценяла високо своя университет, искала дъщеря ѝ да получи солидно образование и да поеме аптеката на баща си, но имало и друга причина. Елеонора била емоционална, нежна и понякога наивна като дете. А Катина имала няколко добри приятели в Нанси, с които поддържала връзка през годините. Дори един от състудентите ѝ вече бил професор във Факултета по фармация. Катина им писала и ги помолила да подкрепят Елеонора, а тя да получава вести как върви следването и живота на дъщеря ѝ в далечния френски град.
Това били черни години за българите в Добруджа, защото най-благодатната земя, наричана „люлката на българската държавност”, вече била откъсната от България и предадена на чужда държава. Румънските власти се държали като колонизатори: уволнявали българи, за да назначат на местата им свои хора, затваряли училища, читалища и библиотеки, конфискували сгради и цели земеделски стопанства. Но дори и те не дръзнали да забранят на младите българи да пътуват свободно по света и да се образоват.
Вече е 1959 година и аз, Марина – дъщеря на Елеонора и внучка на Катина, искам да стана лекарка. И си представям как председателят на Градския народен съвет, както сега се нарича кметът, ще избухне в ехиден смях, ако му изпратя молба да ми отпусне стипендия, за да следвам медицина във Франция. Е, не съм чак толкова луда! Отдавна съм се простила с фантасмагориите за следване някъде отвъд „желязната завеса”. Останала ми е плахата надежда, че може би ще се добера до приемните изпити във Висшия медицински институт в София. Само че не мога просто да подам документите си направо там. Ще ме изритат още от вратата като мръсно коте, ако не им нося най-важния документ: формуляра! А той трябва да удостовери, че съм минала през ситото на местната власт във Варна и тя ми е разрешила да уча в университет.
*
Веднъж баща ми ме попита:
– Марина, сигурна ли си, че искаш да следваш точно медицина?
– Защо ме питаш?
– Ами виждам, че имаш литературни интереси.
– Така е, но не ми се вярва, че филологическата специалност ще ми осигури надеждна професия. В днешно време, имам предвид.
– Да не би привързаността ти към Катина да е повлияла на избора ти?
– Сигурно. Но не е само това...
– Добре, обясни ми.
– Искам да бъда полезна, тате – на хората и на себе си. Ти може би не знаеш, но докато беше здрава, майка ми ме учеше да мечтая. Аз продължавам да живея с нейните мечти. Ще си погина, ако не вярвам, че някога, един ден, стените около нас ще се срутят. И представи си, че по някакъв каприз на съдбата се озова в далечен и непознат край. Например при ескимосите на Север или при бушмените в Африка. И какво ще правя там, ако съм с филологическо образование? Ще им рецитирам стихове за възхвала на Партията? Или ще им обяснявам постулатите на социалистическия реализъм?
Очаквах баща ми да ми се изсмее, но той ме гледаше сериозно, с обич и загриженост.
*
Формулярът беше с четири големи страници. Първата страница съдържаше стандартни въпроси, затова я попълних бързо, но втората страница доста ме обезсърчи. Няма в семейството ми активни борци против фашизма и капитализма, нито герои на социалистическия труд; не съм член на БКП, не съм заемала ръководни длъжности в ДКМС. А третата страница направо ми изкрещя в лицето онази знаменита фраза за надеждата, която според Данте е провесена над портите на Ада. Там бяха въпросите за засегнатите от мероприятията на народната власт, за национализацията, за Народния съд... Реших да изчакам баща ми да се върне от работа. Той видя въпросите и погледът му помръкна.
– Тате, дали да не се откажа? Поне ще им отнема удоволствието да ме отрежат.
– В никакъв случай! Ако се откажеш, значи си се примирила, предала си се. Попълни този гнусен документ! Напиши, каквото искат да знаят, и го внасяй.
Попълних най-прилежно формуляра. Два пъти чаках на дълга опашка в Градския народен съвет: първия път, за да го подам, а втория път, за да си го получа обратно – с отказ. Е, поне ударът не беше неочакван.
Вечерта нямаше нужда да казвам на баща ми какъв е резултатът – той го прочете по оклюманата ми физиономия.
– Няма да се отчайваш! Ще се борим.
– Това е доста неравностойна борба, тате.
– Да, неравностойна е, но от опит знам, че с постоянство и силни аргументи може да се надделее. Няма да е лесно, вероятно ще отнеме години... В това време ще пишем възражения, ще тропаме по вратите на разни началници, ще настояваме да не се погазват правата ти. Тези хора нарушават конституцията. В член 79 е записано, че гражданите на Народна република България имат право на образование.
– Не зная дали ще намеря сили за всичко това.
– Аз съм до тебе, момичето ми. Няма да ти позволя да се обезверяваш! Ти ми говореше за стените, нали? Може пък някой ден стената между теб и университета да се пропука...
*
Беше късна вечер, когато някой позвъни на вратата. Баща ми отвори и видях един непознат мъж с дебели мустаци и рядка коса, смешно заметната върху плешивото му теме. Слава богу, не са милиционерите!
– Добър вечер, Богдане!
Баща ми го изгледа недоверчиво.
– Какво искаш?
– Няма ли да ме поканиш? – попита непознатият.
Реших, че това късно посещение не ме засяга и се прибрах в стаята си. След малко баща ми ме повика. Мъжът беше седнал на канапето във вестибюла. Стана и ми подаде ръка.
– Здравей, Марина! Аз съм приятел на баща ти.
– Не си ми приятел, Янаки – каза баща ми. – Нашето приятелство умря в мига, когато ми отказа да свидетелстваш, че бях във Варна по времето на онзи пожар.
– Недей така, Богдане, това са минали работи. Пък и тогава си мислех, че твоето решение да искаш реабилитация е кауза пердута. Радвам се, че успя.
– Да, благодаря на Бога, че имам истински приятели, които не се уплашиха и застанаха до мене.
– Да оставим лошите спомени да се оттекат с времето, Богдане. Припомни си колко приятни часове сме прекарвали заедно четиримата: ти с Елеонора, светла ѝ памет, аз с моята Лиляна. Какви безгрижни години бяха! Впрочем Лиляна настоя да дойда тази вечер у вас. Тя много се разтревожи, като разбра какво е станало.
– Няма как да изчистиш съвестта си с тази нежелана визита, Янаки. И нарочно идваш толкова късно: да не те види някой от твоите другари, че влизаш у нас.
– Мисля, че можете да продължите този спор и без мене – казах и тръгнах към стаята си.
– Почакай – каза баща ми. – Този другар е дошъл да говори с тебе. Седни тук на стола, да чуем какво ще ти каже.
Той обаче остана прав.
– Марина – обърна се към мене Янаки, – аз от няколко години съм член на комисията за преглеждане и обработка на формулярите. Като видях фамилното ти име, веднага се досетих, че си дъщерята на Богдан. Много съжалявам, моето момиче, че не ти се разрешава да учиш. Дойдох да те посъветвам за по-нататък, пък виж баща ти как ми се нахвърли.
Погледна плахо към баща ми и продължи:
– Това с произхода ти не може да се избегне, но ти трябва да промениш поведението си. Регистрира ли се в кварталната комсомолска организация?
– Не съм, ще го направя тези дни.
– Още утре иди и потърси секретаря на кварталното дружество. Поискай да ти възлага задачи. И непременно трябва да се включиш в материалното производство. Има по-голяма вероятност да ти се завери формулярът в следващите години, ако си член на работническата класа.
– Янаки, твоят син ще се включи ли в материалното производство? – попита заядливо баща ми.
– Остави на мира моя син, Богдане, сега говорим за бъдещето на Марина – и той отново се обърна към мене. – Има и по-лесен начин да постигнеш целта си: да се омъжиш за момък от прогресивно семейство. Някои девойки в твоето положение така оправиха биографиите си.
Видях как баща ми пребледня. Тръгна рязко към входната врата, отвори я и много тихо каза:
– Вън!
Янаки скочи от канапето.
– Ама аз само искам да помогна – смотолеви той, отстъпвайки към вратата.
– Вън, преди да съм те ударил!
Баща ми затръшна вратата зад Янаки и отиде в кухнята. Тръгнах след него.
– Успокой се, татко, моля те! Нищо страшно не се е случило. Дойде човекът, каза, каквото си беше наумил, и си отиде.
Той извади кутия цигари от чекмеджето на бюфета, запали цигара и застана пред отворения прозорец.
– Тате, ти нали ги отказа!
– Отказах ги – и той дръпна от цигарата. – Беше нормален човек, един добродушен веселяк. Видя ли в какво се е превърнал!
– Все пак той беше прав в едно. Как го каза? Да се включа в материалното производство. Това ще направя. Още утре тръгвам да си търся работа. Ще обиколя фабриките, все някъде имат нужда от работнички. Ще работя и ще получавам заплата. Ще забогатеем, тате!
© Jereena All rights reserved.