Изобщо не разбрах как стана.
Може би защото се бях разсеяла – говорех по телефона. Може би защото беше дъждовно и видимостта не беше добра, а пътят – хлъзгав. Може би бях превишила скоростта, защото по принцип съм малко нервна, когато шофирам.
Усетих само силния удар отпред и последното, което видях, беше смешно изплезената маймунка на огледалото.
Когато се събудих, бях на легло в болнична стая, обградена с апаратура. Изглежда състоянието ми беше тежко, мина ми през ума, до каква ли степен?
Вратата се отвори и видях да влиза майка ми, придружена от една сестра. Приседна до мен, цялата трепереше, ръката ù, която хвана моята, беше ледена.
- Дали ме чува? – попита тихо.
- Не мисля – отговори сестрата – Няма промяна след операцията, вече седми ден е така. Но може би усеща присъствието Ви.
Майка погали ръката ми.
- А дали... има ли шанс да се събуди изобщо? Лекарят не ми даде голяма надежда...
- Вижте, госпожо, ставали сме свидетели на какво ли не! Но нейното състояние наистина е много тежк ...