Той седеше на земята и виеше. Минавайки покрай него, хората си мислиха че е луд и никой не се замисляше, че може да е преживял най – жестокия удар, който съдбата би могла да нанесе някому. Денят мина, настъпи полунощ, а прозорците на болницата продължаваха да светят. Наоколо беше пусто. И там, точно отпред, седеше той. Съпругата му беше починала отдавна и той си имаше на този свят само едно скъпо нещо – единствения му син. Опита се да се изправи, но нещо го притискаше към студената земя. Чакаше ли някого? Надяваше ли се на нещо? Никой не знаеше това. На следващата утрин, минавайки покрай болницата, пешеходците отново го гледаха втренчено и недоумяваха този денонощен пост пред входа ù. Някои дори се опитваха да го заговорят, но без успех. Той се беше вглъбил в себе си и не чуваше ничий глас. На моменти, когато излизаше от това състояние на замисъл, той започваше да плаче и плача му се усилваше до такава степен, че започваше да наподобява вълчи вой. И така, ден след ден, той не ядеше нищ ...