Когато се прибрах от работа, естествено в апартамента бе настанало бедствено положение. Диването вилнееше из бойното поле на хола. Майка му си скубеше косата зад един окоп на дивана. А баба му ронеше тежки сълзи заради проваленото ревю на Тифани (или беше Мелъни, или може би Дороти) от „Дързост и глупота” (цитирам по памет).
Изтеглих се тихомълком към кухнята с надеждата да намажа нещо за ядене (може и филия). Видът на хладилника ме потресе. Явно е бил подложен на нашествие от представители на третия или дори четвъртия свят. За сиренето съдех по остатъчната миризма. Кутията с маслото беше посетена от фирма по чистота. А празните консерви с русенско варено се бяха събрали на опелото на личното ми бурканче с лютеница. Не ми оставаше нищо друго освен да запазя минута мълчание и да умра в адски мъки - от глад. В този миг на отчаяние от хола долетя зловещ писък:
- Ще ми извадиш очите бе! Калпазанин с калпазанин!
Не знам дали се е наложило жена ми да вика бърза помощ или просто е блъфирала, ...