Алекс вървеше към дома си.

,,Съжаляваме, но ни трябват хора със стаж. Вие не сте човек, който отговаря на изискванията, а и не можем да си позволим да обучаваме хора в момента. Така че ще ви пожелая приятен ден и успех.“

,,- Приятен ден“ – беше отвърнал Алекс и си замина.

,,Да ви го начукам ебания стаж в гъза! Да ви го завра с въртене и да ви дам да го излижете, педерасти долни!“

Приближаваше се.

Младежът не знаеше кое по ред беше интервюто, в което му даваха подобен отговор. Вместо това в момента му се струваше далеч по-забавно да си представя как запалва един след друг всички офиси в града и ги гледа как горят.

Но действителността казваше друго - безперспективният социален статус, в който бе заседнал от неизвестно колко време, продължаваше движението си в рутинно повтарящия се режим на празен ход.

Символ на което бе и познатият до втръсване роден дом.

Влезе вътре, събу се, отиде в кухнята и извика ,,Ехо?“.

Никой не му отговори.

 Реши, че е сам.

Отвори хладилника, но не намери нищо. Отвори фурната и намери нещо.

Нещо, което не би захапал, ако ще и да му опрат пистолет в черепа.

Вътре беше главата на майка му, с насинено око и оцветена в кръв брада.

От отвора потече още кръв и закапа върху пода.

В първия момент съзнанието му отказа да регистрира видяното като реален факт, в следващия Алекс... изпищя.

Не знаеше колко дълго бе крещял, знаеше, че в един момент бе в единия край на кухнята, в следващия на другия, седнал на пода, така че очите му за нищо на света да не попадат върху фурната.

Бръкна за телефона си, когато чу звук от счупване.

Идваше от хола.

Без да мисли, грабна нож за месо от чекмеджето...

,,Не към фурната, не към фурната!“

и се насочи натам.

Вазата с мака, на масата пред дивана, бе натрошена на парчета, а на канапето с гръб към него стоеше...

не...

стоеше баща му.

- Т... т... - излезе от Алекс.

- Как е, Алек, намери ли си работа?

- Аз... аз... а...

Без да дочака отговор (ако въобще можеше да има такъв) баща му стана от канапето и се обърна към сина си. Носеше гащеризон, а в дясната си ръка държеше ъглошлайф, работещ на батерии. Дискът беше в кръв. Гащеризонът също. Погледът на възрастния мъж бе лишен от емоции.

- Не отговори на въпроса ми – намери ли си работа, или още ще чакаш издръжка от мен?

Погледна към ножа.

- А този нож за какво ти е, та аз съм баща ти, от какво има да се притесняваш?

Алекс продължаваше да мълчи. Всъщност дори не усещаше, че държи нож в ръката.

Възрастният мъж поклати глава.

- Разочарован съм, очаквах повече от теб, но ти винаги си бил такъв – една ходеща, плюскаща, дрискаща торба с лайна.

Кратка пауза.

- Все си мислех, че от теб ще стане нещо, ще вземеш живота си в ръце, но ти не ставаш за нищо. Също като сестра си и майка си.

Майка му!

Сестра му – днес е на училище!

Но втора смяна!

- Виждаш ли, синко, някои се раждат с ум в главата, а други... се раждат кретени. Ти ще ми кажеш ли от кои си?

Алекс отвори уста, но спря дотам.

- Ти си един шибан разход, това си ти! Сперматозоидна инвестиция с нулев процент на възвращаемост.

Отново пауза.

- Трябваше да го начукам на майка ти отзад, вместо отпред, както ѝ харесваше на младини.

Алекс имаше чувството, че не стои на крака.

- Но не, давай този път отпреде – той се изплю и продължи – ей тъй, за разнообразие. И после? Кой плаща?

Секунди мълчание.

- Всеки шибан човек струва пари, моето момче, но някои неща просто не са по силите ни. И тук идва моментът за бюджетните съкращения.

През главата на Алекс премина следната мисъл: ,,Шибан изверг!“

Баща му сякаш я чу, защото вдигна машината пред себе си и я включи. Почервенелият диск се превъртя като миметическо колело.

Направи крачка напред.

Алекс побягна.

За съжаление не в посоката, в която трябваше, защото мъжът с ъглошлайфа беше твърде близо до вратата към кухнята.

Младежът изтича по стълбите, където се намираха двете стаи. Баща му се затича след него и опита да го пререже във въздуха, но младият човек се оказа по-бърз и за щастие се размина на косъм със сериозна рана.

Тъй като бе точно пред вратата, Алекс се насочи към стаята на сестра си и за отрицателно време влезе вътре и я заключи. Баща му пък бе решил да не бърза и продължи да говори, докато се изкачваше по стълбите.

- Днес се простих с работата си, а имам сметки за плащане. Познай какво – няма да ги плащам. Ония от енергото, от банката и полицията, ако щеш, могат да ми захапят патката... и диска. Ще им го дам, да, не се съмнявай! И те имат да ми плащат много, не само аз на тях. Разбираш ли?

Алекс гледаше неподвижен към вратата, в очакване сърцето му да се пръсне, преди възрастният мъж да влезе и да го накара да захапе диска първи.

Но бе забелязал нещо с периферното си зрение. Нещо, до което скоро достигна и съзнанието му.

Баща му продължаваше да говори, а Алекс не го слушаше. Не чуваше нищо, дори и звука от ъглошлайфа. Огледа се в стаята и забеляза сестра си.

Беше пред бюрото и гледаше през прозореца.

От лявото ѝ око стърчеше дръжката на кръстата отверка.

Кръвта се бе превърнала в алена пътека под очната кухина и напомняше на Алекс за герой от компютърна игра, която се скъсваше да играе като малък и примираше от кеф всеки път, щом костите на убития се разхвърчаха около арената или кръвта се разтичаше по екрана.

Е, сега никак не му беше забавно. Чувстваше, че самият той ще се разпадне, а баща му ще го наситни след това на още по-дребни късове, докато младежът е още жив.

Дискът започна да реже вратата. Мъжът продължаваше да бръщолеви, но Алекс не го чуваше. Беше се качил на бюрото. Отвори прозореца, но прецени, че беше твърде високо, нямаше къде да се захване или ако скочеше, щеше да си счупи врата... и да умре, ако е късметлия.

Вратата отсреща се цепеше надлъжно на две. Алекс погледна сестра си и му хрумна откачена идея, но се зае да я изпълнява.

Младежът бе изгубил ножа някъде, така че хвана дръжката на отверката и с едно рязко движения я извади от очната кухина на трупа. Зашуртя кръв, но Алекс не ѝ обърна внимание. Сложи отверката в дънките си, сграбчи трупа на шестнайсетгодишното момиче (който се беше оказал удивително тежък, но въпреки това успя да го вдигне) и зачака баща си, без да слиза от бюрото.

Възрастният мъже влезе скоро. Наряза вратата на две и откърти парчетата с крак.

- Разбери, че няма как, трябва да се правят икономии, така че ми влез в положението и ме остави да си свърша работата - продължаваше да дрънка баща му.

Алекс бе преметнал трупа през рамо и изчакваше.

Изчакваше... изчакваше...

- Трябва да спра да плащам...

Изчакваше, изчакваше... СЕГА!

В момента, в който възрастният мъж дойде достатъчно близо, Алекс стовари трупа върху него.

Тялото се вряза в машината.

Металът навлезе в плътта и започна да кълца безпроблемно всичко по пътя си. Кръвта се лееше като от спукана тръба.

В момента, в който дискът излезе между гърдите на сестра му, Алекс я хвана здраво и я засили настрани.

Възрастният остана обезоръжен.

Младежът изгуби за кратко равновесие, но бързо се овладя, скочи върху нападателя, събори го на земята, извади отверката и я заби в черепа му. Чу се пукане. Последва шуртене. Извади я и я заби втори път... трети... четвърти... пети... докато не изгуби представа какво изобщо прави. Беше глух за писъците и сляп за кръвта. Единственото важно нещо, което трябваше да върши в момента, бе да нанася удар след удар.

Накрая спря, дълго след като нападателят му умря. Ъглошлайфът обаче продължаваше да работи и сестра му се въртеше гротескно из стаята като сатанински пумпал, който оставяше непрекъснато следи от кръв след себе си. Алекс се изправи, настъпи трупа, издърпа ъглошлайфа и машината бавно забави ход. Нова кръв се озова по него, но не му пукаше.

Не му пукаше за нищо.

Хвърли машината на леглото в детската стая и седна на пода с гръб в стената. Очите гледаха в двата трупа и нарастващото количество кръв, която не спираше да изтича. Килимът бе подгизнал.

Събитията след това се развиха по рутинен начин. Репортажи гръмнаха по телевизиите. Алекс беше настанен в психиатрия, а полицията излезе с подробна доклад за случилото се пред обществото. Естествено и редовните дузини плямпащи кретени се изявиха в националните телевизии. Къщата беше обградена с лента, а общината пое разноските по почистването. Близки роднини погребаха труповете на загиналите. За съжаление обаче тези хора нямаше как да се погрижат за Алекс, след като беше изписан от психодиспансера и го оставиха в ръцете на държавните институции. Те от своя страна излязоха със становище, че той е напълно вменяем, въпреки случилото се, действал е при самозащита, изпаднал в рядко познато на психиатрията състояние на съзнанието и не е опасен за обществото, освен при критични състояния (а доказаха, че той не е главният извършител по това, че липсваха отпечатъци от него по тялото на майка му, завито в чувал в мазето). Така че се наложило да го пуснат, защото бюджетът и без това не покривал разходите по престоя му в приютите за бездомни или където и да е другаде. Въпреки това държавата успя да му отпусне малка сума пари, а кметът убеди един от собствениците на супермаркет СБА да го наеме на работа.

Но след време работодателят му реши да го освободи от длъжност, поради редица основателни според него причини, свързани с неправилното подреждане на стоките от Алекс.

След това, изненадващо може би, младежът не успя да си намери друга работа и токът му беше спрян, а служители на ЕВН и Експресбанк го посетиха в дома му заради сумите, които дължеше и го заплашиха, че ако не си изплати дължимото до определен срок, ще се наложи по закон да му вземат къщата като компенсация.

Но след като приключиха с изказването си, се случи така, че не излязоха вече от дома му.

Същият този дом, в който баща му бе накълцал майка му и сестра му.

Парите му намаляваха, с което и храната, която можеше да си купи с тях.

Преди да го уволнят от работа обаче си беше купил нов ъглошлайф. Другият беше взет от полицията.

След известно време нови служители дойдоха да си поговорят с него.

И също не си тръгнаха.

Дойдоха след тях и полицаи, но не можаха да се хванат за нищо и извадиха късмета да си тръгнат.

Така и не можаха да разкрият как младежът се храни наистина, знаеха само, че една старица от време на време му носи храна, за да преживява.

А Алекс, който не излизаше дома си с месеци, продължаваше да смята, че месото, което си набавя на моменти, бе изумително вкусно.

                                                                  К Р А Й