Понесена в синьото утро, погледнах през прозореца. Бях стъпила на най-прекрасния бяло-син облак и пътувах през морето от слънчеви лъчи и въздух, който за пръв път от много време вдишвах свободно. Можех да отида навсякъде. Но дали исках? Миналото ми предизвикваше болка и тъга по изгубените дни. Настоящето и без друго го знаех перфектно. А бъдещето... За него не исках дори и да чувам. Тогава си казах: „За Бога, та аз имам такава възможност и ще я пропилея?!?” Насилих себе си, отпуснах се върху мекичкия облак и се понесох към своето минало...
Първото, с което се сблъсках беше входната врата на бл.40, вх. „Б”, в столичния квартал Ситняково. Виждах се толкова мъничка. На врата ми, грижливо завързани, припяваха три ключа. Мушнах единия от тях в ключалката, завъртях го два пъти и бодро заприпках нагоре с песен, поздравявайки съседите, които срещах. Сякаш тогава не съм осъзнавала, че тези стъпала, които изкачвах така щастливо, всъщност са стълбата към бъдещия ми кошмар. Стигнах до последния, ч ...