Спомням си, като бях на десет и минавах покрай пантеона да лющя злато от купола с ключа, де висеше на врата ми, спрях до един грамаден орех, пълен до горе. Ама на високо. Не мога да набера. Седя и се чудя как да се кача. По едно време като духна един вятър. Страшен! И взе, че събори ореха. Веднага дойдоха разни бабки отнякъде, като от нищото, и го почнаха. Докато се усетя, го обраха до шушка. Успях десетина ореха да взема, тоест да напълня единия джоб. После ги отварям на един камък, те кухи и вътре някакви паяжини, като изгнило. Всичките такива. Мина една от бабите с две торби, гледа ме и се смее;
- Ти баш изгнилите си обрал, баба... Нà ти малко здрави.
Бръкна и ми даде шепа от нейните. И верно бяха хубави. Викам ù:
- Е как ги различи, бабче?
- На тая земя бая трябва да поживееш, баба, да свикнеш да различаваш нещата. Животът ще се врътне, както слънцето около земята, и ще се научиш. Жалко, че тъкмо като се научиш, и трябва да си ходиш. Ама може би тва е целта, бабиното. Не да използв ...