ЗА ЧАДЪРИТЕ И ХОРАТА
Нахлупи шапката си ниско над очите, почти както облаците бяха сплескали хоризонта и изплакваха с едри, студени сълзи някаква своя си болка. “Сега остава и аз да се разрева и съвсем ще сме си в тон.” Излезе, както много често правеше в дъжда, без чадър. Като я питаха, все се шегуваше “Имам няколко чадъра, ама толкова ги обичам, че не искам да им причиня сълзи.” Обичаше дъжда и не можеше да разбере хората, които дори и при лек ръмеж носеха отворените си чадъри, разнасяха ги над главите си като знамена, горди от себе си, като че са надхитрили Господ. Втрещяваше се като видеше някой да носи чадър, когато вали сняг... “От какво се пазите бе, хора... От какво толкова ви е страх – от Божиите сълзи или от Божиите целувки... Глупави сте... Страхливци...” Понякога, съвсем по детски, изплезваше език, за да улови някоя снежинка.
Вървеше без да бърза, всички наоколо подтичваха като подгонени, сврели глави в раменете си, а тя крачеше бавно, с твърда, отмерена стъпка и се наслажд ...