За човека и щастието
Слънцето клонеше към поредния си залез и безмълвно потъна зад очертанията на планинските върхове. Наблюдавайки ги отстрани, човек би останал с впечатлението, че зад тях някой е разлял в безкрая реки от разтопено злато, с което бяха очертани контурите на планината.
А долу, ниско в подножието й, потънали в магията на тази дивна гледка, две жени - старица и девойка - се опитваха да намерят някаква допирна точка между поколенията, която свързва хората в една обща верига, независимо от възраст, пол и епоха. Те стояха, попиваха в себе си мъдростта на планината, на слънцето, на въздуха, който ги обгръщаше и разговаряха, търсейки себе си и смисъла на съществуването в собствените си разсъждения.
След продължително мълчание, първа заговори старицата:
- Знаеш ли, животът е толкова елементарен и прост, но малцина са тези, които осмислят това. Толкова малко се иска, за да бъде човек щастлив! А животът на щастливия човек е много по-лек и пълноценен. Ти била ли си щастлива, Марга ...