Написах разказ. Не какъв да е, а хумористичен. И не за какво да е, а за конкурс. Писах го, четох го, смях си се. Сама на себе си. Като го завърших се замислих. “Ами сега? На мен, че ми е смешен, смешен ми е, но дали ще е такъв и за другите?” Изпратих го на всичките си приятели. Някои ми се хилиха по пощата. Други се кискаха на скайпа. Трети, които имах неблагоразумието да срещна откровено ми цвилеха в очите. Смешно било. Ама много. Голям образ съм била. Образ съм, да, но някак си не хващам вяра. Приятели са все пак. Може от учтивост да се смеят, за отбий номера. Трябва да го тествам на някой имунизиран срещу смях. И дето ме недолюбва открито.
Още докато го мислих се сетих – ХаджиПопПехливанова! Цербера на отдел “Счетоводен”, петдесет годишната стара мома, за която никой през последните 30 години не можеше да си спомни дори да е извила ъгълчето на устата си в усмивка. С таен ник-нейм Кукумявката. Без се колебая повече ú пратих разказа. В петък следобяд. В понеделник сутринта на бюрото м ...