Колко съм далеч! Мисля, че този път прекалих и отидох прекалено далеч. Сигурно заради омразата към онези вечни дървени философи, които само говорят, говорят, говорят и не само че не излизат от черупката, но още повече се затварят в нея. Може би от егоцентризъм. Може би от страх, може би и заради теб... Без значение. Важното е, че се озовах, има-няма, на другия край на света.
Аз съм тук. На морския бряг, където всичко започва, откъдето идва изгревът. Изгревът, носещ болката на един отминал залез и надеждата за едно светло утро. Ослепява ме с лъчите си... Или просто аз не съм съвсем готов за него. Късно е за въпроси и разкаяния, няма място и за светли надежди. Знам го, но то е по-силно от мен…
А ти, малка моя? По-силно ли е от теб? Ти остана там, в залеза, в онези светли лъчи на прегарящото слънце. Ти остана, но ме пусна да си ида. Не изрече онова "НЕ!", което крещеше в теб. А аз не събрах воля, за да се спра. "Вечният мотив за пътя" - помня горчивата ти усмивка и ослепителния сняг...
Ти ...