Веднага след края на вечерята в скъпия ресторант на хотела, той плати на келнера с благороден жест и се изправи. Беше пъргав, енергичен мъж, вече почти белокос, но необичайно красив, с добре поддържано тяло, което сякаш отказваше да се скрие под скъпия, строг костюм. Тя също отмести стола назад и го последва, много млада, престорено надменна  в бляскавата рокля, която издаваше лошата си кройка при всяка крачка. Плъзнаха се покрай излъсканите витрини на бутиците и преминаха през фоайето, тихо и загадъчно по това време на вечерта, някак приглушено от дебелите килими. Тя се стараеше да изглежда като жена, която често посещава този скъп хотел, той го долови, усмихна се с кротка усмивка и се заигра с рамото й, така красиво заоблено под крайчеца на шала.

Съвсем скоро, в сумрака на хотелската стая, тя застана пред прозореца и загледа безцелно моста над реката, осеян с рижави петна от уличните лампи. Все така обърната с гръб към него, чу как сваля сакото, ризата, панталона, издърпва припряно стол от антрето и премята всичко върху облегалката. После се приближи безшумен, бос, протегна ръка като призрак и я докосна.

И всичко се повтаряше почти всяка нощ през изминалите месеци. Тя се събличаше безпомощно гола и лягаше до него под завивките, а той я посрещаше така нетърпеливо, че ставите му пукаха при прегръдката. Оказваше се непохватен, странно задъхан, постоянно забързан и я целуваше напосоки, сякаш е крадец и бърза да открадне повече от пищното й тяло, преди да са го прогонили. След много безрезултатни минути, той въздъхва, отдръпва се в края на леглото и мълчи, мълчи и диша учестено, като пристигнал от дълъг път бегач.

- Явно съм съвсем импотентен вече? - казва той със странен глас, а тя протяга ръка, за да го успокои с докосване; бяла, изваяна, дългокрака жена, неподвижна до смачканите чаршафи, прилича на мраморна статуя в загадъчен музей. В стаята е тихо, приятно топло от радиаторите и се носи сладникавият мирис от пурите му.

Тя мълчи, а той продължава:

- Ти си толкова красива... а аз съм немощен старец!

- Не си...!

- Да... освен това съм старец-егоист... дори не те оставям да спиш!

Той я опипа любопитно, като дете пред голяма играчка, после се укроти, задиша равномерно и скоро заспа с ръка върху корема й. Тя разбра, че ще дочака поредното зимно утро в сладка полудрямка. Сутринта, едва отворила очи, ще го види как оглежда за последно костюма си пред огледалото, тръгва, спира на прага на вратата, спокоен, прекалено сериозен, сякаш излиза от църква, вдига пъргаво ръка за довиждане, а лачените му обувки блестят на светлината. Тя протяга гол, изваян глезен и го изпраща с покорна усмивка, самотна царица в царството на богатия мъж. Преди да са пролазили обедните часове, той ще й се обади, докато е още полугола, пие кафе и гледа как навън птиците бутат сняг от клоните и ще прошепне в слушалката: Имам подарък за теб.

След всяка изминала нощ, подаръците му са все по-скъпи и изтънчени. Тя ги приема все по-самоуверено, без предишните сенки на свенливост, с детинска радост и е все по-щастлива, че този прекрасен мъж е толкова щедър, знае как да зарадва жена и е така влюбен в нея.

Той се оказа наистина прекрасен мъж. Работеше като пластичен хирург и явно бе много кадърен в работата си, след като бе съумял и то за сравнително кратко време да създаде собствена клиника за пластична хирургия. Запознаха се в център за разкрасяване и самочувствие в един малък, бутиков хотел в покрайнините. Тя бе спечелила наградата на седмицата в една радиоигра, награда от няколко часа за масаж и процедури, а той явно бе редовен посетител, защото всички го познаваха и му кимаха със светнали очи и с уважение, когато се случеше да го срещнат по коридора или около басейна.

Тя вече бе забелязала красивото му лице, стегнатото тяло и котешката походка, скъпите му костюми, все различни и съвсем изгладени на тръгване, но най-вече й бе направила впечатление лекотата, с която покоряваше всички.

Сякаш й се бе сторило напълно в реда на нещата, когато той доплува без никакъв плясък зад гърба й в басейна, тя се обърна случайно, в мига преди да е чула мекияму глас, остана безмълвна, сконфузена от пъстрите му очи, своенравните устни и островърхите, живописни бакенбарди, които му придаваха вид на магьосник. Той заговори плавно без прекъсвания, сякаш дълго бе наизустявал изреченията. Не спираше да плува грациозно около нея и да я покорява с небрежна увереност.

После я покани на първата вечеря, после първото неизменно пренощуване в една причудлива, потънала в лукс вила, кацнала върху най-близкото възвишение над града. После първите голи усещания, стегнатото му тяло, което се оказа мускулесто при допир, но безпомощно, кротките му среднощни думи, вече не толкова уверени, колкото помирителни и спокойни. После подаръците му, много подаръци, нескончаеми, изненадващи, все по-обвързващи, цинично скъпи, всякакви.

Тя откри неподозирани способности в себе си. Някак неусетно разбра, че има усет към красивите неща, откриваше ги безпогрешно, приемаше за напълно нормално хубавите неща да й принадлежат. Можеше без никакво усилие да разпознае най- семплото, изискано и скъпо бижу в магазин за скъпоценности, умееше да подбира подходящи за тялото си тоалети, дори с най- бегъл поглед, избираше без колебание, най-приветливите и модерни, курортни селища, най-добрите хотели, ресторантите с най-добра и здравословна кухня.

А колко бе опияняващо да усеща рамото на този властен мъж до себе си. Ах, колко значима и красива се чувстваше до него, когато гостуваха на много от богатите му приятели, когато пристигаха в някой хотел, тя си почиваше и пиеше сок във фоайето. Наоколо миришеше на тежък тютюн, на загадъчните цветя в големите мраморни саксии, тя затваряше очи и чуваше тихата музика от лоби бара, звъна на съхнещите чаши, после неповторимия уют на хотелските стаи, в които бе винаги толкова приятно да се завърнеш от дълъг път. В следващия миг, той се появяваше, уредил всичките формалности и тръгваха, а навсякъде се виждаха услужливи лица и широко отворени врати. Хубава двойка бяха и заслугата бе предимно негова. Успяваше да спечели симпатия, дори с най-незначителни жестове. Как ли биха реагирали всичките му тайни и явни обожателки и другите властни мъже, с които го свързваше работата му, ако можеха да го видят колко е различен, гол и засрамен от безсилие и от тази женска красота в леглото почти всяка нощ, на която не можеше да стане господар. Никой нямаше да има и най-малката възможност да разбере. Те имаха негласно, неразрушимо споразумение.

Понякога, макар и рядко, тя изпитваше съчувствие към него. Особено вечерта, когато пристигнаха в едно прекрасно бунгало на брега на морето, край един забравен от комарите и от мириса на изтикани от водата водорасли залив, те двамата и Марио, едър мъж, също лекар, приятел на нейния любим от детството, после и колега в клиниката. Оставиха куфарите върху дъските на верандата, тя се извини и тръгна уморено по стълбите към втория етаж, а те си наляха питиета и загледаха кротките вълни по брега.

Късно през нощта тя се събуди. Беше тихо, миришеше на корабно масло и на лятно безгрижие. Прииска й се да изпие чаша студен сок и слезе боса и сънена по стълбите. Дочу гласа на любимия мъж и се изненада. Притаи се до парапета:

- Нещо се загубвам, приятелю! - каза той.

- О... започнахме с пиянските откровения! - отвърна Марио със смях.

- Вече трудно се крепя като мъж!

- Стига... жените винаги са били твои!

- Вече не са мои... и една нямам моя!

- Ти си непоправим женкар! - бодро каза Марио.

- Не съм... сега сякаш си купувам скъпи вази, а живея в сърцето на пустинята!

- Хайде... пийнахме доста! - се чу жизненият глас на Марио.

- Тя ще си отиде, приятелю... Ще я загубя!

- Че кой е бягал някога от теб?

- Тя ще избяга... знам го!

- Всички влюбени се страхуват, че някой ще им избяга... а поостарелите влюбени като теб още повече! - сега вече Марио се засмя съвсем неудържимо в лятната тъмнина.

Тя се отказа от сока, обърна се и притича боса по дъските. Вече под хладния чаршаф се заслуща в глухия плясък на вълните. Усмихна се, сега освен шума на вълни с ивиците пяна, улови и тупкането на сърцето си. Чувстваше се толкова значима.

Тя поиска промяна още в края на есента, мислеше за нея почти постоянно през първите зимни месеци, но за първи път заговори за нея една хубава, кристално ясна и студена вечер в края на януари. Бяха отседнали в една отдалечена от света планинска хижа, прекараха чудесен уикенд, през деня се разхождаха из усойните снежни просеки, вечер пиеха вино и сгушени зад големия панорамен прозорец, гледаха как снегът не преставаше и за миг да трупа преспи по оголените от боровете склонове и блести, сякаш умишлено посипан с оранжеви иглички.

- Искам да промениш лицето ми! - каза тихо тя, а той трепна.

- Да променя лицето ти... твоето? - попита учудено.

- Да... моето... искам други устни... друго носле... и може би друга брадичка... не съм мислила още за нея!

Той отмести учудения си поглед навън. Как чудно изсветляваше нощта от снега!

- Не разбирам... ти си толкова красива?

- Искам нови устни... знам, че можеш да ми ги направиш... и по-различен нос... и това го можеш!

Той не отговори, сега гледаше могъщите клони на дърветата и вместо учудване, лицето му бе приело много по-сериозен и отнесен облик.

Тя не се отказа и той я оперира в първите дни на март.

Стояха сами в стаята, тя с бинтовано лице, той спокойно скръстил ръце върху средно на големина огледало, което стоеше в скута му.

- Готова ли си? - я попита, тя кимна нетърпеливо и само очите й премигваха между бинтовете.

Той се изправи, остави огледалото встрани и си сложи прозрачните ръкавици. Размотаваше бинтовете й цяла вечност, а когато приключи и лицето й се открои като бледа маска насред празния кабинет, той се отдръпна и я загледа безстрастно. Тя следеше всеки мускул по лицето му, тревожна и нетърпелива.

- Дай ми огледалото!

Той го подаде бавно и зачака. Беше много красив в тази снежнобяла манта, а яката на зелената риза под нея се сливаше с очите му.

Тя се погледна в огледалото, остана неподвижна миг-два, после го отпусна немощно върху коленете, после го изправи отново на нивото на очите си, сега го държеше с една трепереща ръка. Заплака. Страшна мъка мачкаше новото й лице.

- Какво си направил с мен? - го попита съвсем загубила гласа си.

Той стоеше изправен, сериозен, непоколебим.

- Защо ме загрози така? - изплака тя.

- Направих това, което искаше! - каза твърдо той, а тя не откри никаква нежност в гласа му.

Тогава тя се предаде съвсем, скочи от леглото, прегърна го през кръста, стисна отчаяно ръцете му и проплака:

- Ще ми върнеш старото лице,  нали... нали, скъпи... ще ми върнеш моето си лице?

Той сложи ръце върху раменете й. Вече плачеше неудържимо. Огледалото се бе претърколило под леглото и той го погледна с безразличие.

- Моето лице, нали, любими... искам си него!

- Да! - прошепна той – Сега трябва спешно да отида в отделението. Погали бляскавата й коса и излезе в коридора. Чу усилващият се, отчаян плач преди

 да тръгне. Ще я направи отново красива, разбира се... но всяко нещо с времето си, нека поживеят малко така. Ще я направи красива отново, всичко, което е напред, все е време. Медицинската сестра, с която се размина, се обърна учудена зад гърба му. Беше поразена от усмивката му, някак странна и горчива.