Стоя тук, захвърлена на мръсната и прашна улица, и чакам някой да намери своя късмет. Покрай мен минават хора, подритват ме - за какво съм им, та аз съм само една стотинка. Била съм къде ли не, в хиляди джобове и портмонета, при богати и бедни...

Ето, на съседната пейка мъж отговаря на хилядите си SMS-и- изобщо не му пука за ставащото около него. Край мен преминава майка, която упорито убеждава сина си, че няма време да купи парче торта, тъй като бързат. А аз стоя тук по цял ден и неволно подслушвам хорските разговори, многобройните оплаквания и коментари. И с всеки изминал час се убеждавам, че никой не знае къде отива и какво точно прави, но все пак бърза за там. Сякаш има някакви невидими табели, на които пише: ,,Път за никъде" - без ограничение на скоростта... Но може би с времето човек осъзнава, че е пропилял живота си и малкото дете, бързащо да проходи, се превръща в забавила крачка възрастна дама, с преминала вече от мода рокля и прокъсана, стара пазарска чанта... Не мога да предположа, къде ще е следващата ми спирка, но знам едно със сигурност - никога няма да ви разбера!