По неизминатите от нас пътища лежат несбъднатите ни мечти.
В необятните простори на небето летят нашите тайни мисли.
В дълбоките дебри на нашите сърца се зараждат тайните страсти.
Те ни преследват като хищни прилепи и грабят нашите чувства, пият от жизнените ни сокове и изпиват силата ни и желанието ни за живот.
В любовта няма правила, тя няма път и посока, единственото важно нещо е как се чувстваш, какво мислиш, как живееш. В любовта важния си ти, в нея няма утре, важен е денят днес. Да не изпуснеш момента, когато тя почука на вратата ти, ти не трябва да се плашиш, тя идва при теб и е само за теб. Тя носи щастие, но в много случай и тъга, болка, на неразбрания, недооценения, на несбъднатите мечти.
Защо когато мислим, че сме истински щастливи и че сме открили голямата любов, се появява той и обърква всичко. Влиза в мислите ни, безпокои съня ни, той е всичко, за което сме мечтали и е толкова близо до нас, но и същевременно толкова далече. Стоим на една ръка разстояние, но не можем да се докоснем, помежду ни стоят бариерите на времето, предразсъдъците и какво ли още не. Как ли щеше да изглежда всичко ако след 5-10 години живот по едни правила можехме да върнем времето назад и да променим всичко из основи, дали изборът ни щеше да е същия? А задавали ли сте си въпроса - Можем ли да обичаме двама души по един и същ начин? Сърцето ни да е разделено 50% за теб и 50% за теб. Единият за празника, а другият за делника. Нямаше ли всичко да е малко по-лесно и хубаво или отново щяхме да сме малко нещастни. В обществото, в което живеем, цари ада на предрасъдъците, одумванията и сплетните, дали можем да открием своето място в него и да сме поне малко по-щастливи. Или щастието, онова пълното истинското ни спохожда само нощем в съня ни. И само тогава сгрява тайните дебри на душите ни, но остава дълбоко скрито в нас, само за нас и само за нас... Защо животът ни поставя пред дилеми дали да изберем сигурното познатото, старото или да се впуснем в порочната авантюра от мечтите ни. Как ли би изглеждал светът, ако миналото и настоящето се слеят като две реки в образа на един и същ човек. Въпроси, въпроси и пак въпроси. Как ми се иска просто да си кажа, че миналото е без значение, а бъдещето без посока...