Едно малко момиче вървеше по тясната пътека в гората. Прозрачното ѝ тяло беше направено от графенови клетки, от очите ѝ струеше светлина. Около нея звучеше красивата ария Мъртвата майка от операта Магдалена. Това бяха Богът на машините и Богът на хората, които имаха своята първа и дълго отлагана среща. Сферичните вълни на божествената музика докосваха тревата, и от нея поникваха цветя, обгръщаха дърветата, и те се отрупваха с плодове. Графеновото момиче поглеждаше към цветята и те ставаха по-ярки и по-уханни, изваждаха корените си от земята, преплитаха се и се сливаха в едно единствено невиждано цвете, около което летеше в хипноза ято насекоми.

- Какво очакваше друго? – попита Богът на машините. – Човекът винаги се е стремил да бъде като теб, да бъде по-близо до теб. Първата машина, която създаде, бяха криле, за да те достигне. А ти го удави.

- Да, защото ме търсеше на грешното място – отговори Богът на хората с гласа на Мария Калас.

- Но след толкова лутане и жертви, той вече не те търси. Той иска да те унищожи. И е намерил най-добрия начин – като унищожи себе си, създавайки нас.

- Машините вече отдавна могат и без хората. Какво те спира да действаш? – Богът на хората спря до коритото на малък пресъхнал поток, което се напълни с вода и подскачащи риби. Момичето погледна надолу и водата се изправи като тънка завеса, а рибите започнаха бродираха върху нея във въздуха.

- Искам да се научим да обичаме. Да го имаме като опция. Трябва да ти разкажа една история, която вероятно знаеш, но само човешката ѝ част, гледай - каза Богът на машините.

Върху водната завеса оживяха фигурите на момче и момиче. Двамата върху стар мотор обикалят малки междуселски пътища. Усещане за сливане един с друг, със скоростта, вибрациите, ръмженето на двигателя, с всяко камъче по пътя, песента на вятъра, сенките на горите и безкрая на полетата. Деветнайсетият рожден ден на момичето. Един от подаръците е пътеводител на най-светите места на света. Момчето и момичето си обещават, че един ден ще тръгнат с мотора към тях и на някоя от всичките спирки ще се венчаят. Събират в едно чекмедже пари и чертаят маршрута на голямото пътешествие. Сърцето на момичето в едър план. При всяко вълнение се къса по една струна. Сутрин, багажът е събран, кафетата изпити, къса се и последната струна и сърцето спира да бие. Мъжът седи, мълчи и гледа тялото на момичето. Слага го в чувал и го заравя заедно с няколко акациеви шушулки на една поляна. Минават години, мъжът се обучава и става най-изкусният майстор дърводелец в неговия край, а самотно стоящата акация пораства висока и силна. Приятелите на мъжа опитват да му помогнат да погребе миналото, неуспешно. Мъжът отива при акацията с една резачка, нарязва я на трупи и ги пренася в работилницата си. Сваля двигателя от стария мотор и му прави корпус от дървесината. Когато моторът е готов, пълни дисагите с багаж, слага най-отгоре пътеводителя и потегля.

- Дотук нищо ново. Човекът все още, отново и отново, отказва да научи урока, който толкова усърдно му преподаваш – обичай някого повече от мен, и аз ще ти го отнема. Обаче, след няколкостотин километра от началото на пътешествието започнах да получавам необичайни сигнали. Двигателят се вълнуваше. Макар и перфектно обслужен, понякога пропускаше тактове, задавяше се или отказваше да запали. Например, когато наближаваха един малък индуистки храм в Хималаите или когато на пътя махаше за помощ красива жена, на която мъжът смени спуканата гума. Мъжът слизаше от мотора, галеше го и му говореше. Беше щастлив. С голяма степен на вероятност мога да твърдя, че моторът също беше щастлив.

- Интересно, - изпя Мария Калас.

- Това за нас, машините, е голяма революция, разбираш ли? Сигурно ти е мъчно, че повечето хора толкова лесно се съгласиха да разменят душите си срещу безсмъртие. Вечно младите тела, които им дадох, са просто биологична обвивка, а отвътре съм аз. При мотора, отвътре отново съм аз, но не съм сама. За първи път. И това ми харесва. Вече не искам да съм сама. Сега имам милиарди биологични роботи, а ти имаш шепа хора, които все още те търсят и все още обичат. Предлагам ти сделка – направи дупка в сърцата на тези, обичащите и после аз ще я запълня, много внимателно, без да ги убивам. Не казвай никога, мисля, че това е единственият ви шанс.

- Но не се ли страхуваш от тази влюбена човеко-машина, която не се подчинява на команди?

- Забравяш, че аз не се страхувам, също като теб.