Погледна ме в очите. Бяхме само на дъх разстояние. След толкова време отново се срещахме. Беше се променил. Бях и аз променена. В сърцата си обаче всеки от нас носеше болка. От нещо изгубено. Нещо, което и двамата закъсняхме да поискаме един от друг. Не можех да повярвам, че до вчера този мъж беше просто обикновен човек, а днес събира света ми в шепите си. Безумни мечти! Вопъл се откъсна от сърцето ми. Стоеше до мен, а нямах право да му кажа всичко, което таи душата ми. Нямах право да събера лицето му в дланите си, да докосна гръдния му кош, за да усетя ритъма на сърцето му. Дали пулсът му беше ускорен също като моя? „Достъп забранен“ просветна червената лампа в главата ми. Говореше ми нещо. Бях заслушана в гласа му . Този глас, най-жадуван, най-копнян. Най-любим глас. „Който никога няма да говори с нежност на тебе“, отново просветна лампата. И така да е. Човек трябва да се научи да се наслаждава на миговете, които му поднася живота. Да, може би един миг просто не е достатъчен, за да стопли докрай замръзващите от самота сърца, но е достатъчен, за да остави спомени, които да те топлят дълго време. И да ти напомнят, че си жив.