Jan 13, 2008, 9:17 PM

За последно... 

  Prose
1001 0 0
2 min reading
Беше един от онези мрачни и студени дни, когато дъждът безспирно вали и вятърът страховито вее.
Бяха само двамата, може би това беше моментът на истината, истината, която той не искаше да чуе, искаше само да я прегърне и никога да не я пуска. Той направи крачка напред - толкова много искаше да я целуне, но тя се отдръпна.
- Не мога! - отвърна му тя с нежния си глас.
- Но защо, какво направих? Къде згреших? - промълвя с насълзените си очи момчето. Тя знаеше, че той не иска да ознае истината, че иска всичко да остане както преди, но тя не можеше да продължава така. Да продължава да се оплита все повече и повече в лъжите си, и тогава му отвърна :
- Съжалявам, мили, но аз обичам друг, не мога да те лъжа повече!
Тогава сякаш всичко изчезна пред него, сякаш остана сам в един черен куб без светлина. Сърцето му сякаш спря да тупти, очите му плачеха - сълзите се сливаха с дъжда. Беше наранен, беше много наранен... Тогава наведе глава към земята и и прошепна:
- Но защо? Нали твърдеше, че ме обич ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Хриси All rights reserved.

Random works
: ??:??