Вдъхновено от „Седем”

и посветено на една от

най-прекрасните нощи

 в живота ми...

    Една нощ. Две звезди. Луна.

    Едно легло. Две тела. Вечност.

    Една стая. Четири стени. Безвремие.

    Ти и аз. Полузаспали в здрава прегръдка. Пръстите ти галят тялото ми. Замайващо. Упойващо.

    Шепна името ти. И с очи те моля. Да не спираш. А ти се усмихваш. Правиш го винаги. Когато се гърча обезумяла в ръцете ти. И не спираш. Докато не ме разпилееш на хиляди сияещи късчета.

    За първи път е. Всеки път. Когато ме докосваш.

    За първи път е. Всеки път. Когато ме целуваш.

    За първи път е. Всеки път. Когато те погледна.

    За първи път е. Всеки път. Когато (не) заспивам в обятията ти.

  „Ръцете няма да спрат...

    Сякаш за първи път те докосвам сега.

    Очите няма да спят...

    Сякаш за първи път - всяка нощ е така.”

    Нали? За първи път. Винаги. Всякога.

    Името ти. Свято.

    Душата ми. Загубена.

    За първи път е. Всеки път. Когато си отиваш.

    За първи път е. Всеки път. Когато липсваш до лудост.

    За първи път е. Всеки път. Когато (не) казваш нежно: „Обичам те!”

    А от теб какво ми остана? Тази нощ... и една запалка...

    За първи път...

19.02.2009 г.

София