The work is not suitable for people under 18 years of age.
Зимата на 1997 година. Гладни времена. Доларът е 3000лв. Инфлацията гони 700%. Жан Виденов подава оставка.
Хората скачат по барикадите, за да се топлят.
Аз съм на селУ. Чакам пред фурната, за ляб. Студ. Клинч. Виелици. Бръкнал съм си в гащите да си топля ръцете. Гледам на земята вестник.
Замислям се, че щом ще се яде, трябва и да се изхождам после и вземам вестника. Гледам картинки. Чета (лошо)
Обяви: "Търсят се млади ездачи на палави кобилки. Чуждестранен филм. Отлично заплащане. тел... 0885/118875"
Купих ляба. Изядох го още докато е мек. Аз обичам мек и топъл ляб.
Отидох в пощата и дадох последните 50лв. за разговор, не бях ползвал телефон дотогава. Мoдерна работа. Пъхам се аз в една кабинка. Това ковчег ли е какво е ?!
Дигам слушалката и от там:
- Ти ти ти.
Малиии, тоз телефон ме познава.
- Ти ти ти.
Аз де, аз. Аз съм номер едно. Ей, виж, даже и телефонката как знае. Хваля се на останалите в пощата. Дойде Фатмето, тя има завършен трети клас, взе телефона и набра някакви работи от вестника и ми даде тутурутката.
- Ало - чувам женски глас насреща.
Лелииии. Дедииии. Те затворили жената вътре - в телефона, гледам аз отдолу и отгоре откъде да я пусна. Идва Фатмето и ми казва говори като на мен.
- Добър ден - казвам аз с най-учтивия си глас, както като поздравявам кмета или Димчо Минцифайката - аз за таковата, за обявата се обаждам.
- Добре - казва тя - имаме няколко въпроса, за да преминете интервюто.
- В наше село Камен, Стажишко, съм яздил всичките магарици и кобили, даже два катъра съм издил и един бик, ама той ме метна - бързам да я уведомя аз, че видиш ли не съм случаен човек.
- Шегаджия! - усмихва се тя и пита: - болен ли сте от някакви венерически заболявания?
- Фенер имам, даже два газови. Зъби - бол, цели седем, единият малко се клати, де.
- Болен ли сте от нещо - пита сериозно вече тя.
- Малко съм хремав - проронвам унило, предполагайки, че ще ме отрежат ей сега - ама си духам сополките в ръка и ги мятам, мога да уцеля муха на 20 метра.
- Втори въпрос - казва тя - Снимали ли сте в други филми, вестници или списания?!
Тази защо все говори в множествено число. Сигурно говори с няколко човека.
- Като бях мънечък, идваха да снимат за един вестник кукерите и бабишкерниците от един вестник. Аз заедно с Чопър, Пършеван и Гарабед се курдисахме най-отпред. Инъче гледам анимационите всеки ден и после си играя на Волтрон, Кустенурките нинджа и Мишел Ваян.
- На колко сте години - пита авторитетно тя.
Аз бях на 16 тогава, амен амен 17, ама си викам сакън да не научва, че ще платят по-малко.
- Е, кобилки ли ще яхам или ще вземам пенсия - питам раздразнено, защото вече парите в телефонката взеха да свършват и някаква жена взе да се обажда неща, аз с две на един път не мога да говоря.
- Какво заплащане, очаквате ?! Това е последен въпрос - увоедомява ме.
Тук ме хванаха неподготвен. Аз обикновенно вземам за по два хляба и едно шише ракия и цепя дърва, нося печки, чистя на крави, каквото има.
- 300 - казвам неуверено и да започва пазарлъка.
- 300 долара - разсмива се тя - добре, утре кастингът е в 10:00 часа, в гр. София, бул. "Македония" 32.
Онова пак
- Ти ти ти.
Не ми се занимава с него вече. Лелииииии. Малкиииииии. Дедиииииииии. Толкоз пари 300 долара по 3000лв. Леле колко пари са това... Замислям се. Опитвам се да ги сметна. Стигам до извода, че са много. Лелии като ги взема и съм цар. Милионер. Милиярдер. Ултрабилионер. Радо Шишарката. Ще ги скъсам на село.
Опа... полазиха ме тръпки, тази София ли каза. Това е далеч, има една табела на края на селото, 320км до там. Няма как, много пари са това. Жертви требват. Отивам до Бай Цоню и го лъжа да даде кобилата, че ще ходя до Никюп, съседното село. Дава ми я със заръката да я пазя и да не я върна както последния път. Тогава я водих на съзтезание. Ама мълча, гледам умно и кимам само. Аз като мълча и много Ентелигентен изглеждам, цял Ентелектуалец. Дава ми я.
Вземам един буркан с люти чушки от нас и два чувала зоб за кобилата Гина. Гаааз към София. На 20км спира, не може повече. Бум люта чушка в задницата, предния път така спечелих съзтезанието. Не усетих кога сме стигнали.
Софията. Голям град. Много панаир, много сергии, много народ. Едни големи червени зверове, по пътищата с напис "Икарус" търкат, тръскат, празнят се по спирките и гълтат хора. Ама аз нали съм умен, давам от на Гина сеното пред тях и не закачат, само реват "биииип" в знак на благодарност. Галя ги по муцуните.
Отивам към центъра. Там народ, народ, свят да ти се зайде. Пуля се и се дивя. По пътя едни жици минават, а по тях едни с рога, ток тече там. Аз все си мислех, че минават самолетите и го пръскат - това бялото, дето остава след тях. Хайде, че парите ме чакат. Лелии. Малии. Дедиии.
Стигнах аз до адреса, вързвам кобилата пред блока и влизам. Един дребен, плешив чичко, като консомолец, но с очила ме поглежда и казва:
- За филма ли си. Аз съм режисьора.
- И ти ли ще участваш, какво е това сьора, дето ще режеш ?!
Онзи се усмихва неразбиращо и вика:
- Хайде, събличай се да те видим.
Омърлушвам се аз. Сигурно донаборнта комисия е тук. Да не ме вземат само в казарма. Събличам се. Плаче ми се чак.
- Ехааа. Това ти е до колената, бе - развълнува се чичката.
- Студено е, не съм във форма, ама не пречи на ездата, до сега съм яздил, проблем ли има? - питам аз, с готовност да си тръгна. Не са хубави тези хора нещо, не са земляци.
- Не, не, такива момчета ни трябват на нас - млади, силни и корави.
- Днес в 15:00 часа тук, но се изкъпи, че понамирисваш.
Уффф. Камък ми падна, отървах войниклъка. Парите чакат. Пфуу. Да се къпя. Чиляк два пъти се къпи в живота, като се роди и като умре. Даже втория път не е много наложително. Много пари са, няма как. Лелиии. Малиии. Дедиии. Само да ги взема. Отивам въкна, овърглаях се в снега. Обтрих се едно хубаво. Седя и си чакам да стане 15:00часа.
Качвам се горе. До стълбите гледам един напдис Асанцьор. Модерна работа. Влизам. Гледам там три жени, голи, ама голи, ама еййй чистак-бърсак, като тея Саманта Фокс, Сабрина, Си си кеч и Азис, дето ги има накачени по стрелбищата. Аз много обичам да стрелям с пушките. Даже някой път кат хвана мотиката и като пушка я държа. Па - па - па. Колям кеф.
- И вие ли ще яздите - питам ги аз, колкото да върви лафа - къде са кобилките, да взема ли моята отдолу?!
Те се хихикат само. Голямо смещно, няма що. Аз за работата горя, а те. Идва малкият пак, този път с него двама със слушали, като извънземни, включиха едни лампи, като на село дето топлим свинете с тях. Мижам аз, пека се и все за парите мисля.
- Почваме да снимаме порно - казва чичката.
- Но... - подпитвам го аз, обичам да знам всички детайли, любознателен съм - от малък.
- Какво но, бе ?!
- Вие, казахте Пор... но... - не ми хареса тона му нещо, ама няма как, много пари, трябват жертви - нали каза, че кобили ще яздим, сега изведнъж порове, те са малки и много лошо миришат. Пък съм съм къпан днес.
- Порнографски филм, чукундур с чукундур. - кара ми се онзи.
- Аха, ясно - смутолевам и питам момичета зад него - графски, защото сега като се махна Жан Виденова, ще дойде онзи царя, Монката да ни оправя, нали ?! (То по-късно така и стана дойде и направо ни оправи) Нека видят те, че ние селяните също отбираме от политиканстване и сме запознати с междуРодната оПстанофка. Ама те пак се хихикат нещо, побутват се и ме гледат между колената. Женска работа. Нищо не отбират.
През това време тези със слушалките ме грабнаха и прас в една стая ме окепазиха с едни мазила, четки, малиии, голям срам. Дадоха ми едни хапове. След 10 минути като се припотих, като ми стана пишито, голям срам, чудя се къде да го скрия. Тези със тонколоните на ушите ме видяха, ухилиха се и ми намигат:
- Готов си, а?!
- Абе не съм много, ама дойдоха ли кобилите?!
- Голям чешит си, все едно от Луната идваш.
- А, не - промълвявам аз - от село Камен съм, Стрежешко, ама тази Луна я знам, идва да пее на панаира един път.
- Хайде, по-живо - вика режисьора, и ме тикнаха в една голяма стая.
Там чичката върху едно голямо черно - като оръдие седнал и се върти нещо. Много джаджи, много кабел, много нещо. Натиснах и аз няколко. Ей така, защото и аз отбирам от техниката и модерното. Пък и кобилите още ги няма, как ли ще ги вкарат в тази теснотия. Гледам на едно легло онези трите се чешат нещо. Ей, успокойх се - мислех си, че само аз имам въшки, ама явно и те. Няма проблеми. И все между краката се чешеха, голям сърберл, голямо нещо, да не са крастави?! Тъкмо си размишлявах аз така и чичката ми вика:
- Хайде, ти се отиваш на леглото и започваш да чукаш.
Пфу, викам аз, за толкоз пари - ще чукам и пушек ще се вдига. Сядам на леглото аз, далеч от тези трите, че нали са крастави и почвам да чукам по раклата с ръка.
- CUT. CUT - какво правиш, бе - развиква се, чак очилата му се изпотиха.
- Ами чукам, нали това казахте - реших вече окончателно, че той е шефа, щом командори така. Много съм умен ей, как ги разбирам работите. През това време започнах да се оглеждам кокошки ли, патки ли, какво имаше, този за какво къткаше...
- Оф... Ако не си единственият, да съм те махнал досега - напрегна се дребният и си намести очилата - момичета, хването го този пън и го почвайте. Camera. Action.
Взех да се оглеждам аз за камарите и се зачудих дали са с тор или със слама за кобилите, които пордължаваха да липсват, и този акцион, дали беше оказион, на селу има един. И тъкмо си разсъждавах така, онези трите като ме награбиха, едната, първата, русата ми седна на... абе срам, не срам, на пишито ми седна - облещи се малко, поквича, другата с черна коса ме гътна на леглото и ми се надупи на носа, а трета с червена взе да ме ближе - явно не се бях изкъпал добре. Пуснаха и музика. Манго (Michаel) Джери (Jackson) Ям (I'am) Обед (Bad). Закъркориха ми и на мен червата, само на люти чуки бях и взех да си таникам - белким залъжа глада.
- таръта тарътатаръта та тъ тъ та.
Тази черната много взе да се търка нещо - направо ще ми изтрие носа с гъз, тъкмо понечих да и кажа, че е много тъмно и не мога да стискам въшките със зъби. И сърцето ми спря!!!
Абе, тяхната краста да не ми се лепне и на мен, ама после се сетих, че и аз имам краста и въшки, нямаше от какво да се боя. Пък много пари са това, искат жертви. Няма как. Лелии. Малиииии. Дедиииии. Само да ги взема. Връткат се те там, аз уморен от ездата викам да подремна малко един, два, три часа сън.
Събуждам се - те още се връткат. Много ги морят въшките, викам си. По едно време тази русата, овика орталъка, напишка се върху мен и се гътна.
- Cut. Cut. - пака команадва малкият - Браво. Много добре се получи.
Взех и аз да къткам и се наведох под леглото, бях решил, че кокошките са там, ама не. Зачудих се защо се бавят конете, но реших, че никой като не обелва дума, значи е нещо нормално. Мълча си и гледам умно.
- Измори ли се - питат ме трите и ме гледат едно влажно и жално.
- Тц. Какво да съм се изморил, само лежим, киризим и чакаме. - ей, просто племе и мързеливо са това жените и да лежат ги мързуни. Онези трите ме само повдигат вежди, побутват се и хихикат. Голямо смешно. - Семки да ви се намират, че да полюпим малко ?
Очилатият идва и вика:
- Така, сега сменяме позите - какви поЛзи, какви 5 лева, се чудя аз, а той продължава - ти - и сочи русата - на устата, а ти, червенокосата, се качвай да го яздиш.
Ей, светна ми най-после. Те нямат краста, бе - вече май имаха, но това е друга тематика. Съвсем друго нещо правеха. Въй, къф съм селянин, въй, как щях да се изложа. Явно не бяха яздили и тренираха ездата. Оф, таман бях се зачудил да не ми правят нещо лошо. Пак се почна една. Ама тази, дето ми беше на пишито, сега ми седна на лицето и взе да ми се търка там нещо. А, няма да я бъде тази, като сме селяни и ние си имаме хигиена. Днес съм се къпал. Вдигам ръка аз, защото нищо не мога да кажа, а съм си оторил устата, ха са ми влезли космърлаци там.
- CUT. CUT. Кажи, торпедо ?!
- Торпедо. - казвам аз и се зачудих защо иска да му го кажа, но после се сетих за какво бях вдигнал ръка - тази - соча русата, мирише на пишано и тя, нейните въшки не ги виждам, защото има много косми.
Тя като чу и очите и се разшириха, взе да ме удря там, разплака се и избяга в едната стая. Почесах се аз, викам да не съм объркал нещо, режисьорчето ме погледна разбиращо и кимна:
- Добре де, само кажи като не ти харесва някоя. Ние сцените с онази ги заснехме, хайде. Camera. Action.
Легнах си пак аз, тези двете върху мен пак, да тренират, явно много упорито се готвеха. Аз си лежа и си мисля за мойте си работи, Лелиии, сега като взема парите. Цар ставам, да видиш какво ще ги направя. Ставам Патрон. Мисля си. Аз така вечер като легна и много обичам да си мисля. Трябва животните да нахраня, да изведа кучето, да излъжа Бай Цоню за кобилата. Леле, кобилата. Забравих я отвързана. Ставам, разхвърлях ги тези двете и Гааааз надолу гол по стълбите, чак се оривам на завойте. Тя там долу. Разрила снега и си пасе. Оффф. Вързах я и се качих пак горе.
- Свърши ли, къде хукна така - пита ме онзи - Финал, а?! Тукмо да го питам какво да съм свършил и като чух Финал (популярна марка дъвки с футболисти в средата на 90 години) Се облещих и викам:
- Имам всичките картинки без номер 9 и 11, може да си менкаме, ако искаш.
- Добре. Както и да е. Хайде сега последната сцена да заснемем и да си ходим. Camera. Action.
Тези двете ми се нахвърлиха на пишито. Аз тъкмо да им обясня, че там не ме сърби, а въшките ми са на главата и: - Ах. Ох. Ух. Като изригнах аз, като същински Везувий, едното момиче чак го преместих два метра назад. Един бял фонтан и по целия таван, даже по главата на шефа с рикошет.
- Аз такова, много се извинявам - викам, виждайки как си заминават 300 долара. Това бялото какво беше, някоя пъпка ще са ми изцъркали си мисля. Лелии. Малии. Дедии. Толкоз зор си дадох и как се осрахме като власите на края на Дунав. И ми е едно измаляло такова.
Онзи седи, киска се и си бърше темето:
- Браво, момче, вика. Ела да ти дам парите. Ето ти 300 долара и още 1000лв. за този големия патарок.
Ех, това гражданите са много прости хора, моя патарок на село, дето го гледам, Пешо, не е паторок, а е гъсок, тоя пък от къде го е виждал. Сигурно и той е от село, не може да ме заблуди лесно мен.
Ама като извади парите, забравих ума и дума. Плаща предварително. Хммм... по-силно ще го ударила гнойта от пъпката, пък много беше, бре да опустее дано. Явно сега ще ходим да яздим кобилите. Взех парите 30 по десет - точно както си ги бях представял, като ти дават - вземай, като те гонят - бягай, те почнаха да сгъват джундуриите, облякоха се мичетата, аз също, понечвам да си тръгвам след тях.
Обърках стайте. То голям палат - апарТмент ли как му викат, ама де се изхождат в туй до стълбите дето е Асансьор. Трябва да питам само Асан ли може да сере вътре или може и аз, че ми се ходи. Влизам в Асансьора, Асан го нямаше.
Там. Онази. Русата. От рева размазана цялта като клоун. Жените така си реват. Тъкмо понечвам да изляза. Тя ме спира и пита:
- Това там го каза, защото съм дебела и грозна, нали ?!
- Не, не си, виж, много си хубава и си лека - като две кофи тор си, оборски, не повече - да видят те, че ние селяните съшо можем да правим комплименти. - даже ми дадоха пари, ако искаш на сладкарница може да отидем.
- Приятелят ми след малко идва да ме вземе с Мерцедеса, много хубаво ми беше - казва тя.
- Какъв магарцедес, аз навън кобилата съм вързал... - обеснявам.
Тя изведнъж скача и ме целува в устата, с нейната уста. Лелииии. Познаваме се от няколко часа, а тя няма срам, няма нищо - да ме целува така. И приятел си има. Лоши хора. Пфу, развартена работа, това столицата. Ай сиктир. Озъртам се наляво, няма никой, надясно, пак същото. Тези ги няма. Явно са яхнали кобилите. Само да не се върнат да си искат парите.
Бързо си тръгнах аз. Отвързах кобилата. Пак давам сено на зверовете. Пак "бииип". Изходих се пред онова там НДК-то, то голямо съкращание за Национален Държавен Клозет. И после Гаааааз към селУ. На 20км кобилата спря. Люта чушка. Пак съшата процедура. Даже успях да стигна навреме за детското. Оправих мойте работи. За кобилата, не се наложи да обеснявам - той Бай Цоню се бе напил и къртеше.
С онези 1000лв. купих ляб, бобони и ракия. Аз обичам топъл ляб.
А 300 долара залепих като тапети из стаята и сега си ги гледам. Лелии. Малиии. Дедииии. Голям Кеф. Стана по-хубаво откакто си го предстаях. Модерна работа.
След няколко месеца, около селото взеха да обикалят едни с големи коли, да ме търсят, аз се крия в нас, не си показвам носа - за парите явно идват, усетили са какво е станало. Лъжат, че някакъв филм е станал голям хит на запад, че съм бил прочут, че милиони щели да ми плащат. Сиромах човек - жив дявол, не можеш лесно го преметна. Тапетите не си ги давам.
Едно лято само онзи - режисьорчето, ме намери на къра, помоли му да му дам от онова бялото, че му никнела коса от него. Изцедих няколко пъпки.
Какво да правиш хора сме - трябва да си помагаме.
© Николай All rights reserved.