И ти си в мене – ти, родино моя

    „Това е, подчертавам, качествено нова демокрация, при която всичко ще бъде изборно, ще става така както реши стопанинът. Дали един работник ще бъде член на бригада или не, ще решат нейните членове...”

     Оставям вестника. По принцип не оставям концентрацията си насочена върху нещо за повече от половин минута, а политически изказвания, които все още са ми непонятни, изобщо не действат здравословно на придобитата ми липса на търпение. Която все още не съм придобил. Защото в момента съм на минус дванайсет години.
     Излягам се на 30-годишния диван на мама, който току що е купила (преди шест дни, ако сметките ми не ме лъжат, би трябвало аз да съм лъжецът в семейството, който още не съществува) и осъществявам контакт с петгодишната си кака и сюрреалността, в която се е пренесла този следобед. Сякаш не се намираме в люлинската гарсониера, която мама едва успя да наеме след развода и смъртта на таткото на кака! Гарсониера, в която изобщо не трябва да бъда в момента, нито пък в поредното главозамайващо приключение из Цъфтящата гора, издирвайки поточето, чиято вода е розова, рамо до рамо със сестра си. Любимата й фантасмагория още от 1987-ма.
     А мама никаква я няма. Знам, че не е на работа в частния си кабинет, защото преди 29 години дори не е стъпвала в тази част на града, в която се намира сегашното й работно място. Нито пък е в Медицинска академия, защото ако беше, нямаше да може да плаща какъвто и да е наем. Ще започне да работи там успоредно с друга голяма грешка – вторият й брак. Мама я няма. А аз съм в гарсониерата на мама, на дивана на мама, наглеждайки първата рожба на мама... за сметка на мама?
    Къде е мама?!
 
    Събуждам се. Треперя. Още ми се вие свят. Не знам защо „Още” фигурира в предното изречение. Знаех си, че сънувам, защото мама винаги е наоколо, а аз невинаги се озовавам три десетилетия назад във времето и в живота на мама. По гащи съм. Поне съм се завил. Помня, че заспах отвит и със страшен световъртеж. Вече виждам смисъла на „Още”.
     Помня как се сражавах със себе си да не оповръщам цялото легло. Помня дузината полупълни чашки уиски, които продраха гърлото ми предната вечер, но не знам как съм се прибрал от рождения ден.
     Обещах си, че няма да пия много, че ще бъда силен и ще уважа мама. Обещах си и че ще се напия така, както мама би направила на седемнайсет. Обещах си, че ще натрия носа й, защото не съм „детето чудо” на нейните мечти. Предишната вечер окончателно отказах да бъда „черната овца”на семейството – първият, след мама, който да завърши с успех над средния, първият, който да замине за някоя лъскава европейска държава и да изучи право, защото таткото на мама много искаше да стана адвокат, като бях на осем, и постоянно спорех с братовчед си, та чак го разревавах. Първият, който да намери всеотдайна съпруга, която обича и уважава и първият, който няма да се разведе. Поне нещо, с което ще превъзхождам мама, защото няма да се разведа. Гей браковете не са легални тук и надали скоро ще бъдат.
    Но има причина, поради която никога няма да бъда като мама... В нея е родината – тази суперсила, с която бие цялото семейство... Вдъхновението, смисълът на живота, нещото, на което можеш да посветиш цяла кариера, дискография, изложба, всичко! Ето това е родината – най-скъпото нещо за теб. При мама е лесно да се каже кое за нея е родината... това е домът. Четири брака по-късно, един от които с тате, мама най-после осъществи мечтата си – купи си собствено жилище, където всички клончета на нейното Родинско дърво могат да разцъфнат – моето усъвършенстване като прилежен гимназист и бъдещ студен по право, нейното градинарско хоби, практикувано в хола, сексът, също практикуван в хола, чашата вино, „Яж, Моли се и Обичай” и всички малки неща, без които мама не може.
   
     Ослушвам се. Навън все още е тъмно, което означава, че мама може би още не е тръгнала за работа, което означава, че трябва да се ослушам. Тогава чувам любимите й токчета по плочките в коридора. Излиза. Чувам я да шепти. Шепти на някого. Надявам се да е по телефона. Не съм фен на запознанствата с любовниците на мама рано сутрин, а особено неловко е запознанството с някого, с когото вече си се запознавал, но не помниш. Мама излиза и отново настава тишина. Само аз съм вкъщи.
     С много усилия се протягам да погледна часа – 06:02 АМ. Въздишам. Знам, че няма да мога да заспя. Главата ми е натежала от вчерашната интоксикация и от разяждащото чувство, че съм много назад с домашните, особено по история, защото мразя този предмет. Мразя и училището, мразя хората в него. В тях няма родина, в тях има хаос или в най-добрия случай – няма нищо. Това ги кара просто да съществуват, което не ме натъжава толкова много, колкото хаоса.
     Ставам от леглото, паля лампата. Светлината блесва в очите ми и пронизва пълната ми с най-различни разкаяния глава. Сядам на бюрото и отварям тетрадката по история с намерението да дочета за Тодор Живков. Пет минути по-късно се сещам, че страдам от придобита липса на търпение и отлиствам на празна страница. Стоя, взирам се в белия лист. Търся своята родина. Търся, нещото, на което да посветя цяло творчество в опити за творчество. Търся това, което мога да опиша в неговата безгранична и безконечна красота. Търся тучните ливади, бистрите реки, вековните планини в себе си.
     Не ги намирам.
 
   Решавам да отбия номера, като разкажа за съня си и за мама. Често правя така. Още откакто мама и татко се разделиха, обичам да се прокрадвам между сенките и обичам да съм самичък. Затова изчаках мама да излезе от вкъщи, за да не се стига до безкрайно неприятния разговор на тема: „Защо си буден?”, и съпровождащите обвинения, че изобщо не съм си лягал, правейки ме още по-голяма издънка в нейните очи след вчерашната вечер.

    Да си между сенките отваря много врати във въображението ти, които са здраво залостени ако си на площадката и играеш с другите деца. Именно заради това не играех с тях не защото ми се подиргаваха, че съм много дебел, че имам женско гласче и че предпочитам да си играя и с кукли, освен с коли и динозаври. Обичах да препускам из фантазиите си така, както кака правеше преди 29 години. Преди да се появя аз и да ме намрази, защото вече не е единствената рожба на мама. После се изнесе и превърна приключенския си подвиг в търсене на поточето в реалността... с малко помощ от нелегални медикаменти. Може би това е нейната родина – търсенето на правилния път чрез много грешни пътечки. Та, затова реших да си измисля собствена сестра, която да е на единайсет и винаги да си остане на единайсет, а аз й обещах, че винаги ще остана на дванайсет...
  
    Една от първите и най-големите лъжи в живота ми.

    После започнах да лъжа и другите – излъгах баба, майката на тате, че мама няма никога да ми забрани да живея при нея, излъгах тате, че ще се виждаме повече от веднъж месечно и излъгах мама, че си падам по момичета. А бях на дванайсет.
      Чудя се дали изкуството да лъжеш, нуждата от това да подменяш истината със своя собствена е моята родина. После осъзнавам, че мразех да го правя, както мама мрази да пуши, но не може без цигари. Не може да мразиш своята родина.
    
      Пренасям се в ранното си детство и съм вече на шест. Намирам се за първи път на сто километра от цивилизацията, тоест на село. Ще прекарам цялото лято тук и това ще бъде най-хубавото лято в живота ми. Ще го прекарам с баба и дядо. Ще играя, ще тичам, ще се смея. Няма да мисля как следващата година мама и татко ще се разделят, как баба ще се бори с рака и ще ме позабрави заради инсулта и как дядо ще бъде победен от паркинсона след дълга и мъчителна битка.
   Вдишвам. Усещам боровата гора, обгърнала цялото село преди да я обезлесят. Допирам се до росата, потопила селския път в нежна прегръдка, преди той да се скрие под слоеве висока трева. Оглеждам се из кипящите от живот къщи, които сега са призрачни и сиви. Отпускам се. Чувствам.
  
   Връщам се в стаята си, далеч от минус дванайсетгодишното, шестгодишното и дванайсетгодишното си аз. Сега съм тук, утре ще съм някъде другаде. Ще съм с приятелите си, ще се наслаждаваме на времето си заедно, ще се уважаваме, ще се обичаме. Ще съм с мама на кино, ще си говорим за живота, ще си говорим само истини. Ще съм в леглото с книга в ръка, ще се вдъхновявам, ще чувствам. Ще съм в офиса, ще пиша, ще реализирам. Преди това ще съм в Унгария  или Англия, или Бангладеш. Ще изучавам развлекателна журналистика и творческо писане, а после ще приложа знанията си в офиса.
   Ще съм с приятеля си, ще обичам, ще уважавам, ще раста и ще бъда свободен.

   Поглеждам часа. 11:30 преди обед. Не съм мърдал от бюрото. Не съм видял, че баба ми е звъняла. Набирам я. Усещам най-чистата обич в думите й. Благодаря на Вселената мислено, докато баба ме кани на обяд и ми разказва какво е приготвила. Говорим си. Казвам й, че я обичам, тя също ми го казва. „Бабино злато” – така най-обича да ме нарича. Затварям. Приготвям се да излизам. Чувствам се по-добър, мисля си за всички хора, които обичам. Искам да бъда по-добър за тях, по-мил, по-всеотдаен, по-грижовен. Намерих своята родина.


    После сядам пред бюрото и си припомням. Баба не пребори рака.