Имам приятел, занимаващ се с електрически инсталации.  Един ден ми звъни и ме моли за помощ. Момчето, което му помагало пострадало при пътен инцидент. А в следващите два дена моят човек бил поел ангажимент да даде оферта за
преокабеляване на една вила. Моли ме да му асистирам. Той ще оглежда и ще си
мери, а аз само ще му водя записките. Съгласявам се. На другия ден сме на обекта.
Виличката си я бива. Но е строена къде осемдесетте на 20 век. И всичко по нея що е
кабел трябва да се преаранжира. Оказва се обаче, че домакинята иска и по-така
атрактивно градинско осветление с дублиран контрол. В смисъл от вътрешен пулт
и на место чрез дистанционно. 
       Залавяме се за работа. Моят човек е много стриктен. Всичко си описва до най-
малката подробност. На по-трудните участъци правим и снимки. След два дена
работа мерките са смъкнати. Домакините ни канят на обяд. Обядваме. Идва ред да
си тръгнем. И тогава аз с ужас установявам, че тефтерът в който записвах липсва. А много добре си спомням, как го сложих на шкафчето в коридора. И то точно с
идеята  да не го забравя. 
       Търсим го къде ли не!
       И няма, и няма! 
       Накрая домакинята вдига показалец и казва:
-    Ще питаме Яница - дъщеричката. Тя е като професионален шпионин.
Нищо че е само на четири – има очи и на дупето. 
Отваряме врата на детската стая и какво да видим – малката Яница си драска нещо в моя тефтер. Майката понечва да и се скара, но аз я възпирам, прошепвайки ѝ дискретно: 
-    Племенницата ми е на четири. Имам опит. С нея се разбираме прекрасно.
Ще ми позволите ли аз да реша проблема с връщането? 
-    Не възразявам! Но да знаете, че Яница е голям чешит. 
-    Ще го имам предвид – усмихвам се аз и допълвам – Само ме представете.
-    Добре - съгласява се домакинята, отива до дъщеря си и я повежда към
мен с думите  – Яни ела да се запознаеш с чичкото, чийто тефтер си вземала без
разрешение от коридора.  
-    Добър ден чичко, аз се казвам Яница! – подава ми ръчичка момиченцето.
-    Приятно ми е! Аз се казвам Ивелин! И ти благодаря, че си прибрала
тефтера ми от коридора, за да не се загуби. Сега ще ми го върнеш? Нали така!?
-    Той не е твой! – въси вежди красавицата и уточнява - Той е детски! 
-    Така ли?  – усмихвам и се предразполагащо аз – И защо така си мислиш?
-    Защотооо… - изскубва се от ръката на майка си малката, отива до дъното
на стаята, донася тефтера и отваряйки го на първите страници, сочи с пръстче –
Ето детенцето на което е тефтера, ето тук вече е започнало да си рисува. 
-    Ааа да, да! Това мога да ти го обясня – отново се усмихвам аз – Имам
сестра. Този тефтер ми е подарък от нея за рождения ми ден. Тази моя сестра си
има момиченце. И то като теб е на четири години. Казва се Камелия. Че точно
Камелия ми нарисува за спомен тези картинки. Сега вече ще ми го дадеш ли?
-    Не! 
-    И защо?
-    Защото може пък да не казваш вярното. А да си го измисляш! Ей така
само за да можеш ми го вземеш. 
-    Нее… Никога не бих направил такова нещо. Особено пък с толкова добро
и послушно дете, като теб. Даже ако искаш да се увериш, че казвам истината -
погледни най-отзад на тефтера. Там има джобче. В него държа снимка на която
сестра ми и Камелия ми подаряват точно този тефтер. А още имам и визитки с
моята снимка. 
Детето отваря на посоченото място. Издърпва една от визитките. Поглежда я.
После вдига поглед към мен. След което вади снимката. Взира се известно време в
нея и накрая пита: 
-    А твоето момиченце ходи ли на детска градина?
-    Да. Ти ходиш ли? 
-    Да! 
-    Браво! Сега може ли да си получа тефтера? 
-    Ама батко аз вече писах в него – оправдателно върти очи моята нова
позната. 
-    Охо. Писа или просто си рисува?
-    Рисува се само в блокчетата за рисуване. Тук писах! Защото искам да
стана писателка. Като какичката, която идваше да ни чете нейните си приказки.
Пък ако искаш да знаеш, на някой от тях много се смяхме. Но двете приказки бяха
много тъжни. Даже няколко деца се разплакаха. И то и аз искам такааа… 
-    Как? – отново и се усмихвам. 
-    Да напиша за децата хубави приказки. И като стана голяма да им ги чета. 
-    Ясно! Значи сега тренираш за писателка!? 
-    Да!
-    Браво! Това е много хубаво. А ако не е тайна ти сега какво написа там на
ония листи?
-    Приказка! – отговаря въодушевено Яница, отваря тефтера на една от
страниците и ми сочи - Ето от тук започва. 
Поглеждам, а то там абсолютно натурални драсканици. Но в интерес на истината,
колкото и да изглеждат хаотични и неразбираеми, чисто калиграфски погледнато
са доста добре подравнени. И никъде не излизат извън рамката на реда. Прави ми обаче впечатление, че най-отгоре на страницата в единия от редовете заврънгулките са разположени точно по средата. Соча към въпросния участък и питам:
-    А това тук какво е? 
-    Заглавието! – поглежда ме авторитетно Яница. 
-    Ах да, да! Как не се сетих! – вайкам се артистично аз.
-    И как е озаглавен разказа? 
-    Децата от детската градина. 
-    Ясно. Ама аз пък защо ли така и не виждам букви, които да мога да
разчета? 
-    Защото е написано на детски език. А ти си голям. За това и не го
разбираш!
-    Яснооо...Сега вече ще искаш ли да ми дадеш тефтера, защото ето тук -
виж! – отварям на страниците със записките ми и допълвам - Аз съм си записал
едни много важни неща. Те са за ремонта, който ще правим у вас. Пък иначе най-
тържествено ти обещавам, че като дойда следващия път, ще ти подаря една много,
много голяма тетрадка. В която ще можеш на воля да пишеш приказните си
разкази за деца.
-    Ама пак с такива хубави редове ще бъде – нали? – подава ми тефтера
малката чаровница и пояснява - Защото на другите дето са като татковите не мога
да пиша красиво. 
-    Разбира се хубавице – поемам тефтера и тъй като той все още е отворен
на  страницата с въпросния детски ръкопис, сочейки към него я питам -  А ще може
ли да ми прочетеш, какво по-точно си написала тук под заглавието? 
-    Не! – уверено ми отговаря Яница, поглеждайки някъде през рамото ми.
-    Ха! – възкликвам аз - И защо така? Нали вече сме приятели? – правя се на
крайно озадачен аз, при което малката хубавица с отреивист жест на утвърдена
бест-сейлър писателка отмята бретон и авторитетно заявява: 
-    Защото за сега мога само да пиша!  – след което, очи в очи ме дарява с
поглед от който струят гейзери от детска прямота и с малко по-мек тон допълва -
Иначе мама ми е обещала, че като стана на пет годинки ще ме научи и да чета. 
-    Ахаа! Ясно! Разбирам! – кимам с глава, а докато прибирам тефтера в
чантата си с периферното зрение виждам, как майката на малката хубавица едва
сдържа смеха си.