Събуждам се от неясен тътен. „Пак ще вали” - предвидливо се завивам презглава. От дете се страхувам от гръмотевици. Преживяла съм едно земетресение, един потоп, два фирмени фалита и един преход, продължил двайсетина години.
Сега, като се замисля, най-хубавото е, че останах цяла. Някъде оттогава датира ненавистта ми към снимките – тоя идиотски навик да консервираме мига без мисъл за бъдещото му бомбиране поради нови обстоятелства или нетрайност на чувствата.
Спомням си деня, в който махнах сватбената снимка от рамката. Отзад бях драснала датата - 28.11.1987 г. Беше в хубава дървена рамка с позлатени краища.
- Защо го направи?
Мъжът ми най-после беше забелязал липсата ù.
- Бях ядосана – казах леко небрежно, за да не прозвучи заядливо. Логично обяснение на един нелогичен ум. – Проблем със спомените ли имаш? Опитвах се да махна лейкопласта от крака си и той се отлепи заедно с кожата. – Оох!
- Просто не ми харесва рамката да стои празна - отбелязва сухо. - Какво ще сложиш на нейно място?
- Снимки на дъщерите и внуците... Или ще я оставя така, ще я прибера някъде. Спалнята ни прилича на склад с ненужни вещи.
Става недоизказано задушно.  Загасям нощната лампа, в отчаян опит да избегна скандала.
"Когато не може да напълни живота си, човек се огражда с предмети". Цяла стая спомени - за какво? Да им бърша сълзите, като си нямам друга работа. Унила лавица от плексиглас и алуминий, няколко ръчно изплетени мартеници със самочувствие на гердани, самодейно изработен стан, очакващ сръчните ръце на дъщеря ми, а нея я няма... скупчени книги от библиотеката на мама… Гордото ни брачно минало прашасва безмислено тъжно. И там някъде, между китарата без струни и вестникарските изрезки, запечатали най-добрата рекламна агенция за 2000 г., лежи уморената ни амбиция. Цяло едно поколение, изгубено и изгубило посоката на живота си.
Краят на една снимка. Ново начало. За кого? И за кога?