Заблудена

Копнеж по истина

Обвила ме е кротка надежда

като в пашкул на какавида,

приличаща на тънка вълнена прежда.

Мечта за любов се заражда,

но остава си тя напразна.

Като прогнила и грозна ръжда

близкият човек нападна.

И макар светлината да е ярка

и да иска всичко да е по мярка,

тя отнема ти сурово живота,

превръщайки го ужасна и горчива нота.

Всичко за миг се обръща,

но времето ще си мине

и тогава всичко ще се връща,

докато кръговратът не отмине.

- Скоро ще приключа. – каза ми баба.

Макар гласът ù да беше спокоен, аз чувствах, че нещо не беше наред.

Беше изморена. Виждах го в отмалелите ù очи. Клепачите ù  натежаваха от бръчиците, които се бяха заформили от годините и ги правеха още по-тежки. 

Почти не говореше, а ако кажеше нещо, то не беше от важност. Мълчаливо, тихо и кротко тя си тъчеше. Ден и нощ тя стоеше в тази тъмна и пуста стая без лампа, без дори свещ. Не я разбирах. Как тъчеше без светлина, тя беше важна за всекиго.

Защо го правеше? Какво я караше да стои тук, съвсем сама и да наблюдава тези нишки, които едва-едва се движеха. Какво виждаше в тях, което аз не можех.

Ръцете ù не трепваха. Плъзгаше фините си пръсти по засуканите нишки и им показваше пътя. Не ги изпускаше дори за миг.

Идвах от време на време при нея, но не се задържах дълго. Стаята, в която баба винаги стоеше, ме потискаше.

Четири голи стени, без прозорци, без тапети, без картини, без цвят… безмълвни бяха. Дали искаха да говорят? Дали аз исках да им говоря? Дали баба им говореше, или и тях даряваше с мълчание?

Винаги стояща на ниското си трикрако дървено столче, тя вечно беше вперила поглед в нишките, които така и не свършваха.

Не ме поздравяваше, не ме прегръщаше, дори не ме поглеждаше. Нишките за нея бяха много по-ценни от мен.

Какво ли имаха те, което аз нямах?

- Миличка, какво бъдеще желаеш да имаш? – попита ме баба.

Тя не ми говореше, но ето че сега го правеше. Почувствах се щастлива. Баба най-сетне ме забеляза. Тя знаеше, че аз съществувам.

Как можех да ù се сърдя, че преди не ми говореше? Може би вината беше в мен, може би аз бях сгрешила някъде.

Не исках да знам дали съм направила грешка или не, исках да си говоря с нея. Исках да ме погледне и да ме целуне по челото.

Копнеех за нейната обич и сега тя малко по малко ми я даваше.

Преглътнах с лекота и втренчих очи в прегърбената ù стойка. Тъмнината ми пречеше да виждам ясно, но с изминаването на все повече секунди зрението ми привикваше. В полумрака забелязах, че косата ù беше прилежно прибрана под забрадка, върху която бяха изрисувани непознати за мен фигури.

Бях седнала на мръсния под на около метър-два от нея, за да не ù преча. Предполагах, че не обича да ù се пречкат в ръцете, затова не нахалствах.

- Бабо, аз искам да стана балерина. – гласът ми придоби ентусиазъм, който не вярвах, че притежавам.

Когато за първи път видях движенията на една балерина в театралната зала в сградата, където мама работеше, разбрах, че искам точно такава да стана.

Онази балерина, от спомените ми, тя несъзнателно украсяваше моите фантазии с най-грациозните и красиви движения, които някога можеха да съществуват.

Как можех да не пожелая да не бъда като нея?!

- Това е хубава мечта. – каза баба.

Усмивка се заформи на лицето ми. Толкова голяма, че чак ме заболяха бузите.

Сега всичко се променяше. С баба можех да си разговарям дълго и без притеснения.

- Мери, ти си добро дете. – баба не отместваше очи от плъзгащите се нишки по пръстите ù. – Ела.

Не вярвах на ушите си. Баба ме повика при себе си. За първи път… за първи път го правеше. Бях толкова щастлива, че изприпках при нея за секунди.

- Погледни. – каза ми тя. Въпреки че не ме погледна, а продължи да следи нишките, разбрах какво има предвид.

Присвих леко очи, за да мога да видя нишките по-ясно. Бяха толкова мънички, толкова тънки и така незабележими. Зачудих се как баба ги виждаше.

Малко по малко започнах да виждам. Те светеха. Излъчваха светлина, която сякаш се отразяваше. Придобиваха онзи цвят, който можеше да се открадне единствено от лъчите на слънцето.

Тази светлина се блъскаше в лицето ми и не само в моето, а и в измореното лице на баба. Сега можех да я видя толкова ясно, че чак не вярвах на очите си.

Баба беше стара. Бръчките по лицето ù бяха многобройни. Бяха грозни.

И ето, че за първи път виждах очите ù в истинският им нюанс, ако изобщо можеше да се нарече нюанс. Цветът беше белезникаво сив, почти безцветен. Малко му оставаше да се слее със склерата.

Тогава разбрах защо не ме поглеждаше. Баба беше сляпа. Не ме поглеждаше, защото я беше страх, че може да ме уплаши.

Настръхнах.

Нямах сили даже да се отдръпна от нея.

Останах вцепенена, а дъхът ми остана заклещен в дробовете.

Исках да си тръгна, да избягам и никога повече да не се връщам на това място.

Съжалявам, бабо, помислих си аз.

-          Вгледай се по-добре в нишките, скъпа. – знаеше, че ме е страх. Усещаше страха, който се изливаше от мен.

Трябваше ли да я послушам?! Не беше ли по-добре просто да избягам?!

Въздухът, който бях заклещила вътре в себе си, излезе от мен изключително бързо, сякаш току-що бях отворила бутилка шампанско.

Насочих погледа си отново към нишките, макар светлината да ставаше все по-силна, аз не отместих очи.

Заслепяваше ме, но след няколко секунди яркостта намаля. Малко по малко се заформяше картина. Но не каква да е картина, а движеща се картина. Запитах се защо се движи. Все пак, една картина трябва да е неподвижна.

Тогава ме осени истината. Баба не тъчеше нещо, което да бъде използвано от мен или някого другиго от семейството ни, а тъчеше живот.

Тези нишки показваха живот. Един напълно непознат за мен живот. Непознати хора, живеещи в нишките. Как беше възможно това? Нима сънувах?!

-          Това, Мери, е живот, основан върху тези нишки. – започна да говори баба. – Съжалявам, че няма да изпълниш мечтата си, но това е твоето бъдеще. Пътят, който ще поемеш.

Да не би да ми казваше, че тези нишки показваха моя живот. Това ли правеха те – предсказваха моето бъдеще?!

-          Мери, ти си едва на седем, а си много по-зряла от майка си. Тя не беше достойна за това, но ти си. Ти ще поемеш моята роля.

Баба ме плашеше.

Защо… ?

-          Мама? – нищо не ми беше ясно. Какво за мама? Как тя не е била достойна? И… защо аз съм?

-          Мери, знаеш, че аз имам две дъщери – майка ти и леля ти. Те двете нямаха зрението, което можеше да донесе щастие на някой човек. Те са слепи за живота, изградил оракули като мен. – поех си дъх, макар и малко трудно. Продължавах да я слушам, вместо да бягам. Нещо ме възпираше. – Аз нямам мъж и ти нямаш дядо. – додаде баба. Знаех го, но не знаех каква е причината. – Ние, жените оракули, се раждаме от златните пеперуди. Щом някой оракул умре, се ражда нов. – това ме подсети за фениксите. От пепелта се ражда… - Майка ти и леля ти бяха родени чрез мои пеперуди, които бях освободила за малко. – замълча за момент, снишавайки тона на гласа си. Нима… съжаляваше?! – Майка ти направи същото, което и аз, още преди години. Така се роди ти. – не го вярвах. Аз съм се родила от пеперуди? Пълни безсмислици. Баба… баба не се чуваше какви ги говори.

Направих крачка назад, но тя ме хвана за ръката. Дръпна ме и ме постави на стола, върху който стоеше до преди миг. Постави пръстите ми под нишките, а след това се отдръпна.

Погледнах я с уплаха и готова да се развикам, да заплача и да избягам, но не го направих, защото я видях как избледнява. Тя се разпадаше и се превръщаше в златисти пеперуди.

След миг вече я нямаше, а в стаята летяха многобройни пеперуди, които осветяваха всичко.

Виждах съвсем ясно мръсната стая и се погнусих от гледката. Беше отблъскващо.

Земята, стените… всичко.

Насочих отново погледа си върху нишки, върху ръцете си дори, които бяха замръзнали.

Въздухът, който излизаше от дробовете ми, беше накъсан. Отчаяние се загнезди в мен.

Роди се нов оракул, помислих си аз.

Съжалявам, Мери.

Гласът на баба… сякаш беше до мен, до ухото ми и шепнеше.

Тези нишки ръководят живота на обикновените хора. Такива като мен насочват пътя им до самия им край.

Баба продължаваше да шепне. Разказваше ми за нишките.

Очевидно те не предсказваха моя живот, а този на някой друг.

Натъжих се.

Миличка, сега ти ще поемеш новия живот. Ще му показваш пътя.

-          На кого? – извиках аз. Гласът ми трепеше, сравнение с този на баба. Моят беше уплашен и неспокоен.

Вгледай се, Мери.

Гласът на баба утихна.

Макар сърцето ми да биеше лудо, аз се опитах да се съсредоточа върху нишките, както баба ми беше казала.

Тогава го видях.

Едно малко бебе. Изглеждаше новородено. Толкова малко и крехко. Беше невинно.

Аз ли трябва да те пазя, си помислих.

Неговия живот трябваше да управлявам. Трябваше да направя от това дете истински човек, който да израсне, заобиколен от обич и загриженост.

Гледах го и го изучавах с интерес.

Баба ме беше подвела. Тя не ме обичаше. Трябваше да проумея това още в началото, вместо да си губя времето в надежди, че някой ден тя ще ме погледне с обич.

Тя просто искаше да поема нейната задача, защото нейното време беше дошло и най-вероятно и на човека, който тя е направлявала.

Дали и той си е отишъл?

Майка ми… явно не е можела да види през нишките.

Но Аз мога.

Проклех се. Намразих себе си, кръвта си… наследството си.

Истината… О, тя ме блъсна с пълна сила и се разпростря из цялото ми тяло. Болката от предателството и от тежката истина.

Аз нямаше да израсна, както желаех. Нямаше да имам приятели. Нямаше да намеря любовта. Нищичко не ми беше останало. Освен едно. Трябваше да изживея всичко чрез това дете. С неговите недостатъци и неговите щастливи моменти.

Това, което трябваше да изживея, не беше живот, а самота. Сам-сама… също като баба. Дори слепотата ù наследих, защото виждах единствено детето и нищо друго.

След години и аз като нея ще трябва да предам щафетата. Нека и онзи след мен да бъде нещастен.

Край