Ако стените имаха памет, тази църква трябваше да е кръстена на нас. Щеше да бъде нещо като: „Света Грешка Повторичица” или „Свети Влюбени Непостоянни”.

            Тази църква ни е виждала в ситуации, в които никоя църква не трябва да вижда двама души. Като когато прекъснахме сватбата на братовчедка ти, защото ти ме вдигна на ръце и обувката ми падна върху дървения под. И цялата църква проехтя. Даже попът спря да чете. Само булката гледаше ядосано към нас. Или когато на един Великден обикаляхме заедно и си брояхме през смях на кой колко пъти ще угасне свещта. Бабите покрай нас се кръстеха, а ние приемахме всяко пророчество на шега. Прави са били старите, не е бил на хубаво този наш смях тогава.

            Тази църква е била такава част от живота ни, че днес съм тук, за да съм сигурна, че в стените й ще има нещо от нас. Не знам как да продължа... Държа дървена кутия и се оглеждам за подходящо място, където да я скрия. В кутията съм сложила няколко снимки (които ни бяха направили, без да разберем), един ключодържател (от колата на най-добрият ти приятел, когато те нямаше и му беше заръчал да ме прибере вкъщи), бежова избеляла панделка (в тон с роклята ми от вечерта, в която се запознахме), магнитче за хладилник от морето (което ми изпрати след онова първо лято), билет за влак, стария ми дневник, слънчевите ти очила и гривната, която ми подари.

            Няма болка сравнима с тази, когато отнемаш от себе си нещо, което обичаш. Но трябва да продължа напред. Всички го правят. Затова реших, че вече е време грижливо да събера всички наши спомени и да им намеря подходящо място. Ще ги скрия в нишата зад иконата на Богородица до олтара, където стария поп си криеше ракията. Ще ги оставя тук, където всички Светии ще ги пазят, както ние не успяхме.

            Знаеш ли, мисля, че знам как ще се казва църквата, ако трябваше да я кръщават на нас – „Света Обич Закрилница”.