Снимах. Снимам. Ще снимам.
Виждах. Виждам. Ще виждам.
Снимах всичко и всеки.
Черно-бялото бе превзело душата ми.
Виждах света около мен. Хващах го. Улавях го. Запечатвах го, за да го разгадая. Исках да го изуча, да му направя дисекция. Дали исках да го живея?! Не знам, може би! Макар, че по-интересно ми беше да го видя. Проучвах го с всеки кадър.
Исках да вникна в нюансите, онези на фокус и тези зад тях – фона, ясен и чист или онзи размития, на който всичко изпъкваше и придобиваше точни и чисти очертания.
Портретите. Те бяха всичко и нищо. Говореха. Много. Всеки един от тях. Викаха, слушаха, мечтаеха, смееха се, тъжаха, гневяха се и даже се страхуваха. Страхуваха се да не отнема душата им, да я окова и хербаризирам, преди да е намерила пътя си, преди да е стигна до мястото, към което се е запътила.
Последното ми го каза една жена, която търсеше пътя си. Дали го намери не знам. Не я срещнах повече, но я виждам всеки ден. Гледа ме, със страх и укор в очите. Не искаше да я снимам. Плашеше ...