Стая. Мълчи стаята. Чака поредния си обречен гост. Обладана от душите на безброй грешници, съхранява техните болки и страдания. С кърваво сърце посрещна този нов обитател. Вратите си отвори тя за него, а от прага усети бездомната влага, зад нея злобно го гледа капещ таван. Присмива му се и падащата мазилка. С бавни стъпки стъпваше по пода разронен, а погледът бе прикован към железните решетки. Върху разпадащата се маса, посивели от праха, си почиват вестник пожълтял, шише, наполовина пълно с мътна вода, а до тях и останката от сух хляб - обсебен от безброй гадинки. На стола той седна, с ръце главата си подпря, а неизбежното го обкръжаваше. Мъка стягаше гърдите, но вървеше по пътя, осеян от отровни бодли. Годините черни превземаха бавно духа му. Пак на онзи стол уморено приседна, изнемощял, с лице изпито, а ръцете сухи и напукани. Слънцето жарко и безмилостно го изгаря, пот се стича по лицето, с устни пресъхнали, наред с другите върви, бремето от несторен грях сломено понася. Глава за сетен път полага на оскъдното старо легло, забравяйки недопушената цигара. Умората бързо в сън го унася, в който се е настанила носталгията по дома. Кошмарни десет години с несправедливостта живя. Отнела му бе тя всичко - нужната свобода. Мъката безкрайна и нощите кошмарни белязаха страдалеца - невинния затворник. Миг дългоочакван лицето озари, ръка свободата му подаде. В родната къща се завърна, но усети само празнота. Тъжно глава наведе и към близките гробища с бавни стъпки се запъти. Положи цветя с ръка трепереща върху гробовете на майка и баща. Пареща сълза се отрони, а вятърът го върна към реалността. Черни сенки от миналото вечер около него кръжат. Години, пълни със страдания от несправедливото наказание и загубата на семейството му, скъсаха последната нишка на духа му. На вратата ще почука може би друга изстрадала душа и в земните дни с топла прегръдка утехата да приютят.
© Мима All rights reserved.