В памет на моя скъп и незабравим братовчед Денчо. Ранно утро е. На прага на старата двуката дядова къща съм. Тя цялата е плетена, а в гредите ù няма нито един пирон. Ковани са само с дървени клечки. Отвън е небесносиня. Като късче небе кацнало в горния край на двора. Обувам едни огромни „лепки”, изрязани от стари дядови цървули и неотворила очи докрай, бавно слизам по каменните стъпала. Вдишвам с пълни гърди свежия, упойващ въздух.Той ухае на кантарион и здравец, на мащерка и див джоджен, на горска ягода и меча къпина, примесени с уханието на зрели кумбалки и на зреещи ябълки и сини сливи. Дворът е наклонен към реката, която минава на не повече от петстотин метра от него. Прекосявам, влачейки лепките, хармана.Чувам отдалеч гласа на баба. Тя е в кошарата и дои овцете като съвсем беззлобно ги нахоква: ”У-у-у-у, Витошо, стой мирна мари, щрогло! Глътка ша пуснеш, пет ша разпилееш! Пр-р-р-р, Чипо, чумката да та тръшне, проклетнице, чи разкрачи са де! Ела, ела, Ваклушке, мамината кротуша, ти ...