Сълзите се стичат по мрачното лице. Очите, кръвясали гледат тъжно в нищото. Тялото стои замислено. Душата чувства самота. Вятър подухва леко и разнася из света историята на момиче загубило най-добрата си приятелка. Всички чуват безпомощният й зов. Чува го дори и момичето, което й беше приятелка. Двете, на различни краища на света стоят и гледат Луната. Някога бяха неразделни. Бяха най-добрите приятелки на света. Но се случи нещастие.

В един горещ летен ден те си говореха. От дума на дума започнаха да се карат. Беше им за първи път. Едната затвори телефона. Другата я последва. След малко първото момиче осъзна грешката си. Разбра, че не си заслужава да бъде скарана с най-добрата си приятелка. Та те скоро щяха да направят година, от както са се запознали.

Тя бързо набра номера на приятелката си. Другата обаче и затвори. Една по една сълзите капеха от очите на момичето. То искаше да се извини. Взе лист хартия и химикал. Изля душата си в него. Написа писмо пропито с тъга, самота и сълзи.

Момичето стана и отиде до пощата. Пусна писмото като се надяваше да не се изгуби някъде, както тя изгуби много скъп за нея човек по най-дългия и труден път - живота.

Така от този ден се минаха седмици, месеци, дори година. И все още момичето стоеше с насълзени очи, гледайки красивата Луна. От тогава всеки ден се взираше в нея. Представяше си как двете разговарят с часове, как се готвят за предстоящата им втора годишнина. Но това бяха само мечти. През тази една година тя не беше получила и един ред от своята приятелка.

Изминаха няколко дни. Вече беше дошло важното събитие. На този ден приятелката й стоеше и четеше със сълзи на очите писмото от момичето, с което се бе скарала преди време.

Навън макар лято се изсипваше порой носещ всичката тъгa в света. На вратата се почука. Беше пощальона. Той подаде едно писмо на момичето и си тръгна. Тя отиде в стая, в която беше до сега. Седна на дивана. Разгледа плика. На него видя изписано името на приятелката и. Момичето го скъса. Разгъна листа и започна да чете. Очите и се насълзиха. Сълзите започнаха да капят по листа. Мастилото, което беше изписало думите започна да се размацва. Скоро нищо не можеше да се прочете. Освен последното изречение. "Чак тогава, когато загубиш някого разбираш колко много го обичаш." Това пишеше. Това остана и прониза като стрела сърцето, което не можеше да чувства... Или по-точно - не знаеше какво да чувства.

И все още двете момичета седят в тъмнината и наблюдават красивата Луна.