- Пу, че ситно са сплетени тия решетки, нищо не виждам. Но ти, братко, май нямаш нужда от светлина, все в ъгъла стоиш?
- Да, защо не. Добре ми е тук, мога да виждам ярките квадрати, които сянката на решетката образува в средата на килията.
- Хм, странен човек си ти. Не ядеш, едва пиеш по глътка водица, нощем не спиш. Кажи, защо си в зандана?
- За убийство.
- Браво бе, да не ти се надява човек. То и аз съм за убийство, заклах един. Но да сме наясно, аз вината си я нося, но съм невинен. Мен ако питаш, в ножа е причината. Беше един такъв със седефена дръжка, удобен и лек, а острието му извито в края. Докоснеш ли го – хладина, завъртиш ли го – блясък, подържиш ли го – заиграва. Той, закланият де, беше човечец тих, дори улав, но стоеше наблизо и, нали разбираш, природа. Скочих му.
- Веднага ли умря?
- О, не, къде ти. Сграбчих го за косите и го разпрах от слабините до ребрата. Там ножа се отплесна, отдели се от тялото и без да разбера как, се заби до дръжката в подмишницата на човека. Не уми ...