Погуби ме, любими, погуби ме. Защо ми взе живота? Отне ми го и избяга далеч – накрай света. А съм сляпа. Не виждам нищо, освен собственото си отражение в огледалото. Сега как да те догоня, за да си го взема, като дори не виждам?
Какво? Какво казваш, не те чувам? И слуха си ли загубих вече? Ах, бедната аз. Нещастната аз... умрях, а все още дишам, все още съществувам. Да бях заровена под черната пръст поне. Ах, бедната аз, ах, нещастната аз... забравих...
В стаята нямаше никой, освен 17-годишната девойка, която седеше на писалището и задълбочено се взираше в полупразния лист хартия, усилено дъвчейки края на химикала. Сламенорусите коси на момичето бяха захванати хлабаво с малка шнола, като само един-единствен кичур се спускаше небрежно пред очите й. Те от своя страна, имаха форма и цвят на бадеми. Имаше призрачно бледо, измъчено лице. Скулите й изпъкваха, първите бръчки бяха се показали, а под очите й личаха торбички. Човек дори би помислил, че това, иначе красиво момиче, е мъртво. И не ...