Преди години заминах, за да следвам Слънцето. Обичах да гледам дърветата, чиито зелени пръсти се опитваха да го докоснат. Цветята се изчервяваха. Тревата – изпълнена с обич към него, понякога плачеше. Защото не можеше да го докосне. Но аз можех. Заминах, за да следвам Слънцето. Заминах и оставих всичко. Просто тръгнах по лъчите му. Без да зная дома му. Просто го следвах. Усмихваше се толкова красиво. Като онова невинно малко момиченце в квартала, което обикнах когато бях на десет. Оставих го и него. Вече пораснала жена. С две деца. Омъжена за друг. Аз заминах, за да следвам Слънцето. И нищо друго не исках освен да го докосна. То понякога се криеше от мен. На моменти ставаше оранжево, яркочервено, а после се скриваше. Сякаш влизаше под земята и огряваше корените ни като камина. Сякаш спирахме да го виждаме, за да го усетим надълбоко. В себе си. И в усмивките на всички, които някога присядахме до печката, за да може баба да ни чете приказки. За приключения. За непознати земи. За принцове ...