Разхождах се из празната къща, слушайки звука от пантофите ми. Нямаше какво да открия, така че да заангажира вниманието ми и да разсее депресията, която ме налягаше. Ежедневието ме убиваше. Непоносимо силно желаех нещо да се случи и промени живота ми изцяло.
До тук смятах, че личната ми свобода бе най-важното и си я бях извоювала. Нямаше кой да се бърка в живота ми, нито пък да слага условия в него как да го живея. Но когато няма със кого да споделиш тази свобода, тя се превръщаше в затвор.
Бях поставила стени между мен и заобикалящия ме свят. Живеех с идеите си, музиката, която умеех да сътворявам някъде от гънките на съзнанието си и с това да не загубя напълно разсъдъка си. Имах свобода, но работата бе собственият ми капан. Всяко мое действие се следеше, всяка дума се обмисляше, а да не говорим за приятелите, всички се контролираха от някого. Липсваше ми онзи живот, който остана в миналото. Сякаш е било преди много години и то не съм била аз. В този минал живот нямаше камери и фотоап ...