... и единствено студеният вятър остана покрай мен, нашепвайки името ти... забравих! Кой съм? Къде съм? Защо съм тук? Някой да ми каже! И ето я отново пронизващата болка, обсебваща и душа и тяло... напомняща, че още дишам... Не знаех, че ще боли толкова много... Защо никога не сме готови за това? Защо всичко започва... за да свърши? Хора те подминават на улицата, не осъзнавайки колко болка криеш в усмивката, която с последни сили успяваш да покажеш и никой не се заглежда в очите, пълни със сълзи... сякаш съм се превърнал в сянка... в безполезен спомен от отминалите дни... намачкан лист с полунаписани думи, насълзен и захвърлен на пода... кога ще спре да боли? Защо, Любов? Защо си толкова красива, а от теб боли така непоносимо? Не мога така? Не мога да продължавам всеки път, само за да разбера, че пак ще ме боли... ;(