Поканих Го:
– Ела, Господи, седни на тази маса, бъди ми гост и дай ми хляба наш насъщен, с който ме даряваш всеки ден!
Дойде и седна срещу мен. Винаги идва, когато Го викам.
Нахраних се, раздигнах масата и отново седнах.
Гледахме се и мълчахме. След малко Той стана. Стори ми се, че каза, но може и да съм го прочел в очите Му:
– Е, аз си тръгвам. Няма ли да ме попиташ нещо?
Замислих се и поклатих глава:
– Не. Стар съм вече – какво да питам, какво да искам?!
Усмихна се и се запъти към иконата с разпятието. Той винаги идва от там и после пак там се връща.
– Чакай! – извиках, не се сдържах. – Чакай! Искам да те питам.
Спря се, извърна се, учудено повдигна вежди.
– Защо… защо, Господи, толкова години все мълчеше? Питах те, а ти мълчеше. Исках да знам как да постъпя, по кой път да поема… дали тя все още ме обича… а ти мълчеше. Защо? ...